- Никога не разбрах кой съм, така че не съм сигурен, дали съм някой. Това, което наистина ме вълнува,  са човешките същества. Ако пиша, то е именно  заради сладката възможност да бъда едновременно много лица и  да сменям възраст, пол,  докато изследвам човечеството. Каквото и да правя, дали ще бъде кино или театър, за мен е важно да се пътува в лабиринта на човешкото, а то не е за да намеря себе си, а по-скоро, за да изгубя себе си.

- Сигурно стотици пъти са Ви задавали този въпрос: какво почуствахте, когато бяхте в пустинята Хогар? Кой е бил онзи импулс там, който се явява първопричината, за да започнете да пишете?

- Когато се изгубих в Сахара, първото усещане бе, че ще умра. Второто чувство бе на страх от смъртта. Страхувах се, че ще умра. Не бях зареден с провизии, нямах вода, не бях облечен подходящо за пустинята, за да прекарам една студена нощ и ето очаквах, че ще прекарам нощ на страшна тревога. Но се оказа обратното - прекарах нощ на радост. Прекарах т.нар. мистична нощ, разбирайки, че всичко има смисъл, дори онези неща, които са ми се стрували скандални, глупави или незначителни. Оттогава всичко се промени в мен. Не бих казал, че знам повече, но имам по-голямо доверие. Един от моите герои от пиесата ми „Хотел между тоя и оня свят” казва, че: „доверието е пламъче, което нищо не осветява, но топли”. Предпочитам да изпитвам към мистериозното не тревога, а доверие.

- Пиесата ви „Оскар и розовата дама” е монологична. Тъй като имам слабост към изследването за мотивите към монологичното говорене, според вас какво подтиква в монодрамата персонажите Ви към говорене?

- Това бе текст за театър, макар че всички го мислеха за роман. Самият аз понякога говоря за този текст като за роман. Розовата дама намира писмата на малкия Оскар и след като ги прочита, тя самата става Оскар за времето, през което трае представлението. По този начин Оскар оживява. Както ви казах преди малко, това оживяване потвържадава мисълта ми, че никога не сме само една персона. У нас живеят различни личности, има и от детското и от възрастния човек. Театърът е този, който ги обединява и ги подтиква към живот.

- В „ Оскар и розовата дама” почти документално са представени статусът и профилът на страдащите от онкозаболявания деца, ако ми разрешите този личен въпрос, използвахте ли като прототип на Оскар Ваши близки?

- Случи ми се да бъда с хора, докато са болни, а по-късно и в смъртта им. Тези месеци, прекарани от мен в болницата, бяха в основата на тази книга. За мен е важно онова умение, при знанието за болестта и малкия отрязък живот: да съумееш да живееш истински, като знаеш, че си близо до края. Когато медицината е безсилна да направи, каквото и да е...човешките същества могат да направят още нещо. На един болен можем да му подарим и фантазия, и въображение, и любов, и радост. Тази пиеса е вид манифест за удоволствието от живота, въпреки края му, за любовта, въпреки финала на живота.

- Някога предполагали ли сте, че актьори като Ален Делон и Фани Ардан ще играят във Ваши пиеси?

- Да, защото бях и претенциозен, и наивен. Когато си юноша, когато растеш, си мислеш, че всичко ти е позволено, но след години нещата стават други. Аз като всяко дете си мислех, че имам право на всичко, после си дадох сметка, че не е така. Първия път, когато се срещнах с Делон, Белмондо, Шарлота Ръмплинг, аз бях уплашен, тероризиран от собствения си страх. Мислех си, че съм пресякъл екрана и съм попаднал в нереален свят, където са тези герои.

- Кои са Вашите любими френскопишещи драматурзи? Обожавам Метерлинк, символистите?

- Аз също го харесвам. Когато бях на 20 години, исках да съм Пол Клодел или нищо! Това не успях да го направя. Считах, че съм един голям лирик. Веднъж една приятелка, прочитайки какво съм написал, каза: „ Искаше да бъдеш Клодел, но май си станал Саша Гитри. А защо не?” Нейната шега-закачка се оказа добър съвет за мен. Бъди такъв, какъвто си и не се опитвай да бъдеш някой друг!. Прави това, което ти повелява твоята същност, сърцето и душата ти!
{gallery}Afish/2010-08-02-schmitt{/gallery}