Дълго време кебапчето и кюфтето се плющяха на скарата, докато не ги изкуши пенливият, но измамен език на бирата. Тя им показа какво е облага и що е туй удоволствие да се оригваш гръмко на пълен стомах. Месарят не можа да понесе предателството и с чувство на погнуса прати по дяволите своите съвършени творения – сами да си изкарват хляба по панаири и мегдани, по бараки, капанчета и съмнителни пивници.

Потръгна им, но не за дълго. Кебапчето и кюфтето, като вечни братя по месо и кръв, вървяха ръка за ръка. Пишеха им имената по ламаринени табели и стари картони. Бяха в устата на всеки човек от тази и онази страна на Балкана. Скоро станаха синоним на цяла една държава, пък била тя и малка.

После дойде демокрацията. Насилиха кебапчето и кюфтето – брутално, тайно и много болезнено. Двете другарчета не издържаха и си пуснаха майчиното мляко. В овалните им и продълговати телца не остана месце, а само натрошени кости, сланина и смлени копита от стари кобили. Фаца имаха, но в съдържанието куцаха. Но пак ставаха за мегдани и национална гордост. Хубавото беше, че им намериха хубави опаковки и ги сложиха в меки легълца. Докато спинкаха, обаче, започнаха без тяхно разрешение да ги чифтосват със соята. Тя беше апетитна, но ставаше загадъчна, когато се оцвети с червено. Кебапчето и кюфтето бяха обременени от новата си структура. Благодарение на нея те прослушаха чалга и останаха да нощуват в данданията няколко години. Но беше демокрация и всичко навсякъде бе възможно.
Сложиха им етикет и така ги изложиха на пазара. Те пак бяха всеобщи любимци, но заедно с бирата вече не предизвикваха онова доволно, звучно, оптимистично оригване. Напротив – запичаха, полепваха и дори мухите рядко се сещаха да ги наплюят. Но в държавата бяха доволни. Никой не роптаеше, докато кебапчето и кюфтето се мятаха на скарата като новоизлюпена певица с неприкрити таланти.

Цената на кебапчето и кюфтето започна да пада. Но това не пречеше с тях да се печелят избори и да се подсилват нови партийни функционери. Раздаваха ги, подаряваха ги, изхвърляха ги и после пак ги събираха, за да ги опаковат наново. Народът бе доволен; народът търсеше навсякъде своите любимци.
Но един ден се случи нещо...

Натежали от старост и видели какво ли не, двете другарчета решиха, че им е писнало. Да, бяха се превърнали в лоени топки, присядаха заради костното брашно и запичаха, понеже бяха натъпкани с консерванти като терорист-камикадзе с бомби. Чалгата ги превърнала в обикновен консуматив, а спекулациите на техен гръб вече им излизаха през носа. Излязоха на бунт. Кебапчето и кюфтето си искаха месцето.

Мнозина огладнели люде ги подкрепиха. Запалиха една свещ и на месаря – създателят на кебапчето и кюфтето. Ала всичко бе напразно. Никъде не бе останало месце. Бяха го изнесли или продали в чужбина. Капиталът от месо на цяла една нация се бе пръснал по белия свят, за да се омеси с друг сорт кайма, от който, за съжаление, не се правеха кюфтета и кебапчета, а макчикъни и вурстчета. Така беше по-демократично.

Но кебапчето и кюфтето вече мислеха апокалиптично. Двете чеда легнаха на скарата за последно. Заляха се с бензин и драснаха клечката. Пламъкът им озари 111-те хиляди км2. Намериха се няколко глутници да извият жалостив глас към пламъка. Но воят им скоро премина в рев, защото предстоеше финална битка. След като кебапчето и кюфтето умряха за правдата, рано или късно всички щяха да се захапят.

Малка светлинка надежда се появи все пак. Отчаяни хорица, които продължаваха да изографисват кебапчето и кюфтето по вътрешните стени на своите стомаси, решиха да ги наградят с орден – най-големия в тази изпосталяла държавица. „Стара планина” – това бе орденът за великите другарчета. Макар и отишли си завинаги, загинали в борба за месцето си, оставаше легендата за тях. В демократичните държави и тя може да се окичи с орден, няма проблем.

През това време кебапчето и кюфтето се пържеха в ада, заобиколени от безсмъртни фенове.
Амин.