Който се страхува от разпятия,
не може да се грижи за света.

Днес се навършват 20 години от смъртта на поета Орлин Дянков.

Ако беше сред нас, на 6.03.2010 г. той щеше да навърши 43 години. Нека си спомним за един разкошен човек и поет. Светла му памет.

Орлин Дянков. Висок към два метра, с коса до раменете, тънка лента от плат на челото му, вързана отзад, и брада. Така съм го запомнила. Учехме заедно в института „Константин Преславски” в Шумен. Когато през първата декада на август 1990 моя съкурсничка от Шумен ми се обади по телефона в къщи, помня, че кроях една риза, (тогава обичах да си шия сама). Черна на цвят. Не търся някакви мистериозни поличби, но когато тя ме попита с леко треперещ глас: „Ели, чува ли се нещо към Варна?” и през ум не ми мина, че само след броени секунди ще изстреля в ухото ми въпроса: „Не знаеш ли, че Орлин е починал?”

Минаха няколко часа, докато приема новината и едва надвечер се разревах. Не можех да се успокоя. Изпитвах чувство за безсилие и гняв.След ден новината се потвърди.Не отидох на погребението.Не исках да повярвам, че това се е случило. Няма да коментирам причината за смъртта му. Тя ще си остане достояние само на най-близките му. И до днес изпитвам ужасна жал, че той си отиде толкова млад. Само на 23. Как ли би живял сега? Какво ли още би написал? През годините си задавам тези въпроси. Той имаше много дълбоки чувства и разсъждения за възрастта си.

Повечето от стиховете сякаш са написани от 40-годишен мъж.Той беше уникален в много отношения. Някои се дразнеха от него, защото имаше навика да изказва на висок глас онова, което повечето или не можеха или се страхуваха да изрекат. Обичаше да се хвали с всичките си пороци. Сякаш бързаше да се наживее. („Живей ми се! Във тъмното звездите / изгряват като хапчета за сън.” – цитат от „Диагноза : „Победител”) Не знам дали е предчувствал смъртта си. Имаше впечатляващи разсъждения в рими за смъртта. Тя присъстваше като лайтмотив в много от стихотворенията му. („Предсмъртие или нещо, което ме тревожи”, „Недовършената репетиция представя”.

Беше способен на шокиращи постъпки, за да скандализира хрисимите. Беше мислещ човек. Сякаш му харесваше да се прави на безбожник, но всъщност не беше. В него преливаше от присъствието на Бог..."Аз ще си умра безбожник и безбожник ще възкръсна..."(из "Молитва")
Обичаше да задава въпроси на преподавателите ни, някои от които често ги стъписваха с откровения си непукизъм, но в никакъв случай не звучаха грубо или с цел да уронят престижа им.

Един ден той, заедно с приятелите си от поетичния клуб „Боян Пенев”, беше опънал на прозореца във фойаето на института чаршаф от студентските общежития с надпис: „Да забием копие в големия задник на скуката”. Точно пред кабинета на ректора. (Тогава не знаех, че е цитат от стихотворение на Балчо Балчев. Помня само, че вътрешно се изкефих, но бях твърде страхлива , за да застана до тях.)

ПОСВЕЩЕНИЕ

Добър вечер, проскубана козино.
Дойде време на пътя да спиш.
Всички мърши са вече оглозгани
и снегът те вали мълчалив.

Трябва с теб да разкършиме кокали
покрай старата част на града.
Там домашните котки, разплакани,
все ти пишат любовни писма.

Трябва пак да прескочим оградите.
Да превърнем съня им в кошмар.
Ти ще виеш, а аз ще се смея сам
покрай някой страхлив тротоар.

Трябва пак да нахлупим легените
вместо шапки и черни бомбета.
Да подложиме крак на почтените -
ний, презрените лоши хлапета.

Трябва с теб да забиеме копия
във големия задник на скуката.
Не умирай, проскубана козино!
Този град има нужда от срутване.
Б. Балчев

Не си спомням какво стана после. Погледнаха го откъм философската и забавна страна. Нямаше последици. Ръководството на института, за радост, се оказа сравнително прогресивно настроено. Все пак беше преди 10 ноември..

„Рушител на скуката, примирението и конформизма. Вре се навсякъде. Непоносим, непримирим, нескопосан, непредсказуем, шантав и чаровен. Безкрайно честен - като любов, способна на саможертва. Затова и скандалът е част от него. Той го носи със себе си - както се носи тъга.”, написа по-късно за Орлин Веселин Вълев.

И не защото на пияна глава Орлин правеше какво ли не. Впрочем, и на трезва също. В началото на трети курс, Орлин екстравагантно изяждаше по две порции храна в столовата наведнъж за обяд или вечеря, и после през останалите часове от денонощието не хапваше нищо. Какво ли не му хрумваше. Името му беше станало еталон за неординарно мислене и поведение. А стиховете му бяха като плесници. Понякога ги написваше на един дъх, докато изпушеше поредната цигара между лекциите. Сякаш нямаше тема, която да не го вълнува. За хората и техните малки и големи житейски пропасти, казано накратко.

Той често четеше стиховете си пред нас. Искаше да чуе мнението ни, постоянно имаше нужда от одобрението ни. (В частност и от моето). Беше добър по натура. Само понякога реагираше импулсивно и шумно, като дете. Веднъж удари плесница на една колежка от нашия курс, която го беше предизвикала с нещо. Тя, обаче, постъпи мъдро и вместо да се нацупи и да си придаде важности, още на другия ден му даде да разбере, че му е простила и за нея случката е без значение. Той ми сподели учудването си. Чувстваше се неловко. Извини й се. После ми показа и поредното стихотворение, което беше родила главата му за броени минути : „Грях” – „Ние не удряме жените си от злоба...” В него изля чувството си за вина.

В един период от време ми се обясняваше в любов с подхвърлени бележчици (някои още пазя), и цветчета, направени от цигарени станиолчета, както правят учениците. Никога не си е позволявал да ми се натрапи грубо. Беше ми измислил прякор „Княгиньо” (свързан с фамилното ми име - Княжева), който смяташе, че много ми отива и му правеше удоволствие да се обръща така към мен. Помня гласа му. Всъщност никога не съм го забравяла. И страдам от чувство за вина, че аз съм жива, а той не е. Още го сънувам понякога.

Радвам се, че имах възможността да го познавам. Да наблюдавам някаква част от живота му. В един провинциален институт. Софиянци можеха само да ни завиждат за него.

Светла му памет. Приживе той не издаде книга. И все пак се сдобих с една стихосбирка, с избрани негови стихове и поеми под заглавие „Бунтувам се тъжен” , която издадоха през 1992г наши състуденти от шуменския литературен клуб „Боян Пенев”.

За радост, е реализирано и електронно издание на LiterNet, съставено и редактирано от Веселин Вълев, като пръв опит за пълна сбирка на творбите на Орлин Дянков.

Оставям на специалистите да анализират поезията на Орлин.

Ето някои от стихотворенията му, които особено обичам. Те казват всичко.

ПОЛУЕВАНГЕЛСКО

Ако имаш две ризи,
дай една на врага си.
Не я давай на близък -
паметта му е къса.

Защото той те забравя,
когато е най-трудно,
а врагът, зает зло да ти прави,
и посред нощ ще се буди.

Ще помни как дал си му риза
и може би тъй ще се случи,
че от враг да ти стане близък,
по-верен от нож и от куче.

Ако имаш две ризи,
дай една на врага си
и въжето за твоето обесване
във ръцете му ще се скъса.

МОЛИТВА

Дай ми, Господи, градина
от земята ти корава,
за да може, който мине,
с плодове да се гощава.
И недей да се тревожиш,
ако твоя дар аз пръсна.
Аз ще си умра безбожник
и безбожник ще възкръсна.
Тъй, че дай ми дом и огън
в тази тъй самотна есен
и жена ми дай да мога
и в студа да пея песни.
Без любов не е възможно
като теб да бъда вечен
и тогава кой ли, боже,
ще те учи на човечност?

АЗБУЧНА МОЛИТВА

Аз се моля богу, вечнему творецу:
Боже милостиви, създателю, мъдри,
Всели в мене, боже, мъдрост животворна,
Гладен да се скитам, разум да раздавам,
Дай да чуя, боже, истината свята,
Език неин, боже, да съм сред народа,
Живото ти слово, факел е безсмъртен,
Злото отминава, ало той остава,
Искри пръска, боже, във сърцата хорски,
Красота и радост - във душите людски,
Любов дай ми, боже, тебе да прославям,
Мощ и сила, боже, злото да пропъдя,
Нямям сили вече със глупци да споря,
Острия на завист късат мойта вяра,
Простият царува, мъдрият робува,
Равенство подирих, но съзрях неправди,
Словото ти свято никой не зачита,
Тътне във забрава името ти славно,
Ужас ме обхваща, щом напред погледна,
Философ да бъдех, пак не бих изтраял
Хулите безумни, що сипят по мене
Царе и търгаши - на дявола братя,
Често ме преследват, хвърлят ме в затвори,
Шибан от зли думи, скитам се окаян,
Щастие да търся в бурите житейски,
Юда толкоз мъки надали търпял е,
Яростно проклинам името ти, боже!

ПРЕМИНАВАНЕ

Несладък като гробищна вода
и тъжен като шум на влак за някъде,
върви един човечец през света,
понесъл своя дух и свойта правда.

А болките му правят го човек
и той расте и се уголемява.
Зад него се простира цяла вечност,
пред него са позорът или славата.

Върви човекът. Къса е нощта,
но той присяда малко да почине
и вижда в мрака толкова неща,
които през деня си е подминал.

Несладък като гробищна вода,
върви човекът. Гледа ни в очите.
Във нас расте човешкият товар
и като него тръгваме да скитаме.

НЕ ВЯРВАЙТЕ В МИТА ЗА КОТВАТА

Дълго плавах. От сол ми тежи във езика,
но ви казвам, додето съм още на сушата,
че дошъл съм при вас не да пия и викам,
а да седна сред хора. Ако искате - слушайте.

Твърде дълго си мислех за тази минута,
пълна с мъжки лица в окъснялата кръчма.
Много нещо видях, много нещо се срути.
Бих се с разни мъжкари, дето все ми се пъчеха.

Не се татуирах, но белези имам достатъчно,
обаче не в тях се е скрила моряшката същност.
Сто въжета и мачти морето в съня ми поклаща,
сто надежди и болки ме водят към старата кръчма.

Дълго плавах, но бавно към чашата своя се свеждам.
Дошъл съм да питам вас - старите, знаещи хора,
защо котвата наша е символ заклет на надеждата,
щом носи не порив, а сигурност земна на кораба.


А сега и няколко от любимикте на ВарнаУтре.бг

* * *

ЗАРИСОВКА В БЪДЕЩЕ СВЪРШЕНО

Ще оцелея, вярвай ми, ще бъда.
Не с лакти, а със воля и талант.
Поел съм своя път и няма мърдане
встрани от него, камо ли - назад.

Понякога е трудно да се вдигнеш -
и глезени, и стави те болят,
ала един връх никога не стига,
за да осмисли нечий жизнен път.

Знам, камъни и тръни ме очакват,
полуусмивки, фалш и самота,
но който се страхува от разпятия,
не може да се грижи за света.

И пропастите трябва да са много.
Без тях по равно щяхме да вървим.
А "искам" означава всъщност "мога",
а "мога" значи "ний ще победим".

Да "ний", защото може да си мъдър
за двеста, но ще паднеш в пътя сам.
Ще оцелея, вярвай ми, ще бъда.
Вселените се раждат от сърца.

ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ

"И най-меката вода е по-твърда от гранит
за давещия се."
фрагмент

Прелитаха в небето ято птици
без страх от тежестта му, тъй прохладна.
Те бяха и стрели, и труден прицел,
и полетът приличаше на падане.

Видях и риби в морската безбрежност,
отстъпваше пред тях водата твърда.
А спечената пръст бе толкоз нежна
към семената в нея. За да бъдат.

И само аз почувствах тази тежест
на въздуха, щом падах към земята.
Но тя не бе към мен добра и нежна.
Щом давех се, бе твърда пак водата.

Тогава място в себе си потърсих
с вода и въздух, с твърд, на мен покорни.
И вечността внезапно стана къса,
щом преоткрих на своя свят простора.

Във него също рибите летяха
и бягаха от мрежите кефали.
И изумен от свойта сила, ахнах.
А след това ми трябваше приятел.

liternet.bg