На нощно дежурство две сестри чоплят семки и четат некролозите на входа на Спешното. Опитвайки да си спомнят „този кой беше и от какво умря”. Приличат на хотелски рецепционистки, които в края на смяната разглеждат паспортите на гостите. И изчисляват дали в стая 207 са влезли повече проститутки, отколкото на целия четвърти етаж.

На мен пък в полунощ през август ми е влязла муха навътре в ухото, намества криле, заразява скромния ми мозък с рядък инсектен резонанс и като цяло имам повишени показатели на мъжка доболнична паника. Едновременно чувствам и лека гордост. Вярно, че не е като змия да се скрие на хладно в задника ти. Но жива муха в ухото трябва да е поне малка медицинска сензация, трябва да я споделя с науката.

Най-близката наука е Градска болница. Звъня и ми отваря облечен в бяло човек, когото мисля за доктор. Остават ми броени секунди, преди да си сменя мнението, че съм се натресъл на руса червендалеста whoйня с очила. Която е по-безскрупулна и от таксиметровите ловци на глави, ловуващи от Летището до Златни пясъци. Д-р Whoй, както го кръщавам, дори не ми отпуска време за обяснения как я карам тази нощ. Иска ми 25 лева или да вървя на пичка си личналекарска. Преди да се усамоти пак зад вратата, успявам да го попитам за името. Whoйнята има име - д-р Петков е. Възпитанието не ми пречи да го напсувам на майка, но предпочитам да му пожелая неговата майка да получи съвсем скоро същото сърдечно отношение. Ебаси, наистина можех да нося змия в гащите си, а дори не ме попитаха защо звъня на звънеца.

Пари за спешна муха няма да дам, защото съм крайно изряден с осигуровките. Затова отивам към местоработата на личния си лекар. Намира се в стария ми квартал, където обстановката напомня на Харлем. От едната страна на ДКЦ-то са спрели „Голф” и „Астра” с квартални негри и с квартален бас, който ми заглушава мухата. От другата страна – други негри само пият, значително по-тихо. Аз стоя по средата и се чувствам излишен, още повече че поликлиниката е добре заключена. Оставили са табела с телефони за денонощна помощ. Когато ги набереш – чуваш ги отвътре, без да чуваш крака, тичащи да ги вдигнат. До това водят практичните съвети на д-р Whoй, на чиито деца току-що пожелах също като мен да случат на качествено медицинско обслужване.  

Следващата дестинация на науката е добрата стара Окръжна болница. Където, да си го начукам в тъпата глава и най-вече в ушите - знаех, че трябваше да отида още в началото. Пазачът на бариерата ме посреща добре, бързо ми показва свободно място и бързо ми прибира 1 лев за паркинг. Мил човек, по-мил и бърз няма да срещна тази нощ, пък и евтино взема. В спешния приемно-предавателен пункт на пациенти са налягали отчаяни хора, отдавна забравили кога точно са налягали. Чакам 20 минути да се появи поне сестра, на която да разкажа, че мозъкът ми бере душа и май си отива. Започвам да обмислям предложение към отчаяните около себе си хора – заедно да набием първия лекар, който се появи. Но в последния момент забелязвам, че наоколо всъщност има стадо овце. Които вадят пари, влизат зад една врата и оттам излизат по-малко отчаяни и малко по-бедни. Още веднъж се заклевам, че тази вечер няма да дам пари за нещо, което вече съм платил, а на всичкото отгоре трябва да бъде и безплатно.

Най-накрая на регистратурата се появява някаква отчаяна, но от работата си, женица – дава ми бележка и ми казва да отида Там. Това „там” пак е в Окръжна, но трудно се картографира. Дворът на болницата не е осветен, има лаещи мастии, на една пейка спи черен циганин, който почти не се вижда в тъмното, на следващите пейки приятелите му от махалата си говорят, без да се унасят, а аз нагазвам в тежки лайна. С тях по подметките и след още 20 минути намирам „там”. Моето малко „там” е на шестия етаж на голямото „там”, а първото ми впечатление е, че в цялото „там” никой не очаква моята малка медицинска сензация.

Пак звъня на звънец, пак чакам, докато отвътре не ме попитат „Кой е?”. Не ми е до оригинални отговори и скучно се представям като „пациент”. Посрещат ме обаче като „човека, който идва да ебе майката на спокойното дежурство”. Чакам още малко, докато събудят лекарката, после я чакам да проведе разговор с там, откъдето са ме пратили „там”, и да им каже да не пращат повече никого. След отчаяната женица от „другото там” го отнасям аз. Кара ми се защо не съм си излял туба с вода в ухото, за да удавя мухата. Опитвам се да се оправдая, че ако знаех какво да правя - нямаше нито да газя в лайната, нито да й развалям съня. Но кой съм аз, че да й се обяснявам. Вади мухата, показва ми я и веднага я изхвърля. А очаквах да я запази за музея на медицината и да ми благодари за скромния принос към науката. Викам си ще благодаря аз първи, ще стоплим отношенията и ще спасим експоната за историята на ушите, носа и гърлото. Вместо „моля” – лекарката ми казва „Аз всъщност ви правя услуга”, което ми звучи като сериозна финансова заплаха. Не ме интересува как го наричат, но аз пари няма да дам, няма да дам. Лека нощ, тръгвам си от шестия етаж.

И тогава ги срещнах – двете сестри, чоплещи семките, четящи некролозите и изпитващи паметта си. Едната е отчаяната от работата си женица, която аз чаках, докато тя е правила преглед на смъртния печат. За първи път тази вечер псувам с интонацията не на ядосан, а на смаян човек. Ебахти, за такава сцена и Кустурица не се е сещал.      

Милият пазач ми маха за сбогом на бариерата. Само той успя да изкопчи от мен пари. А на д-р Whoй са му счупили стъклото на кабинета и го е залепил с тиксо. Нямам нищо общо, но го намирам за нормално.