Морето ври. Температурата му е близо до телесната. Спасение донякъде се намира в бирата. Стига да не прекаляваш с пържената цаца и мазните картофи. В крайна сметка, покажеш ли се на слънце, то не само ти изтисква бирата, но посяга и към телесните сокове. Мозъкът излиза в продължителна почивка, а крайниците се отдават на механизиран обред. Населението прилича на омагьосано. Въпреки това се сеща от време на време за потребителските си навици – влиза само в магазини, оборудвани с климатици. Там ги посрещат продавачи като сталактити, чиято ненавист и пълна незаинтересованост са приели формата на огорчение и физиономия тип: „Вие пак ли ме притеснявате?”

Наоколо почти не се чува варненска реч. Повече руснаци, вечно неориентирани румънци и български с акцент. Мирише на плажно мляко, надуваеми дюшеци и накапан сладолед – в Морската градина. В няколко градинки се забелязват обемни следи от повърнато и нетърпеливо разстройство. Някои гости на морето не знаят, че извадени миди от топла вода не е хубаво да се ядат. Клошарят е на сух хляб и подарен пъпеш. Спи на сянка под една акация. До него върху картон се е тръшнало кучето му. Едва охлажда тялото си. Кучетата нямат потни жлези и разчитат само на изплезения си език. Като клюкарите, които в този момент също се нуждаят от почивка и прохлада. Макар Маринов и Цветанов да не им дават мира. Както и Бареков, между другото. Потта на жълтите новини отдавна е влязла в канализационната система на представата ни за добре прекарана отпуска. Любопитството ни за сензации е като биреното коремче – колкото повече го чешеш, толкова повече ожадняваш.

Животните. Става нещо странно с тях. На няколко пъти вече се забелязват птици да се блъскат в коли. Или ги кълват, докато не попаднат под предно дясно колело. Да не говорим за премазани котки, кучета, гущери, змии. Не че ги е нямало друг път, но през лято 2010 сякаш са на камари. Не мирише на златни пясъци, а на мърша. Червеите нямат почивен ден. Дебелеят от стеченията на обстоятелствата. Добре дошло за чайките и гларусите, които ги разнасят в човките си, а после се бършат в купените от Варна хавлии на норвежци и германци.

Асфалтът лепне по джапанките, а потта под мишниците е станала на гранули. Можете да си купите сочен плод. Не е вкусен, но ще позасити жаждата. Хитрите гърци трескаво търсят начин да изкарат някоя пара – поливат и торят много и вече не дават на слънцето да се намеси в естествената сладост на плода. Но който иска, да ходи при баба на село за две праскови и две череши. Там има и вкусни сливи, но няма море. Само ниви и омърлушени магарета, които се търкалят в прахоляка.

Рижав англичанин е седнал пред операта да пие джин. Съзнанието му прилича на резен лимон. Ако го изстискаш, най-много да капнат две-три фрази от рода: „Варна из найс”. После кисело се оглежда за сервитьорката, която пак е забравила да му донесе лед. Докато любимата телесна част на руснаците са лактите. Можете да го усетите, ако се намирате около касите в супермаркетите. Румънците, дори когато колите им са с климатици, редовно спират изневиделица на пътя и се държат като слънчасали туземци. Но всички гости са ни добре дошли. Така или иначе после на варнеския залив каква му е работата – цяла зима ще се пречиства от тежката си миризма и натрупаното количество пъстроцветна гама национални ястия, преминали през отделителната система на целия европейски народ.

Не се сърдете на дядото. Ако видите ладата му, дайте му път. Друг избор нямате. След време, когато слънцето по-малко препича, може би ще се сетим за обичайния ритъм на града. Сега всичко е една обикновена аномалия. Заради жегата.