- Дебело ли я искате нарязана?

Бях сигурен, че червените й кръвни телца зовяха за същия въпрос, но зададен с нечовешка антипатия, а именно: „Чш, ти знаеш ли, че мога с таз машина ушите ти на пача да направя?” Любезността й бе орнамент в несъществуващата катедрала на мразещите хората по принцип до дъното на душата си.

Да си призная, предпочитах откритата агресия. Бих зарязал шунката, ако нещата стигнат до две натурални плюнки, двадесет и четири каратови обиди и два или в краен случай три честни шамара. Но тя си даваше сметка, че е продавачка на щанд, а не човекоядец.

Всъщност вие навярно сте я срещали тази продавачка. Аз няма да ви казвам къде точно във Варна и в кой супермаркет работи. Не, не от дискретност го правя. Просто точно тази продавачка вече не съществува, защото успях да я превъзпитам. Как? Слушайте (четете).

Първо да я опиша: Слаба, прескочила четиридесетте, без да го осъзнава. С плитка, обеци и с нос, който е създаден предимно да носи тежки очила, отколкото да вдишва свеж оптимистичен въздух. Движенията й бяха провлачени, понеже пред тях вървеше ненавистта й, пренебрежението и абсолютната апатия. Те се изписваха и на лицето й – по-скоро като плакати на прословутото: „Ти знаеш ли на мене колко ми плащат?” Любезността смяташе за недъг, а усмивката – инфантилен сантимент. Тя отиваше на работа със същото настроение, с каквото потеглят изпълнителите на смъртни присъди. Да, моята продавачка просто копнееше да убие още един ден от досадното си ежедневие да обслужва клиенти.

Един ден я заварих още по-мрачна. Сякаш тъмен облак бе опрашил мислите й, докато в очите й върлуваше непрогнозиран от синоптиците смерч. Изплаших се, но приех предизвикателството да съм й клиент. В мен вече зрееше планът да пречупя тази костелива душица. Поисках шпек – просто да ми го опакова. Без да го бели, реже и да ми показва парченцата колко са големи. Тя като че ли в един момент всмука отнякъде по-обемен от обичайния въздух: наду се, надигна се и стана една такава голяма, втасала за жлъч и жилещ коментар по мой адрес. „От кой шпек да ти нарежа – вика ми, а в гласа й усещам примесена високооктанова слюнка, – от дебелия или от тънкия и дългия?”

Не беше шега. Затова й отвърнах предпазливо: От малотрайния.

Тя грабна малотрайното парче месо и го тръшна на кантара. Злобата й натежа до 25 килограма – изписа се достоверно на дисплея; после се върна до обичайно тегло на салама. Продавачката грабна хартията така, както майсторите на дюнер-кебапи ги лепват от масата с удар и увиват артикула. Шпекът почти не мина през ръцете ми, а, кажи-режи, полетя сам към кошницата.

На следващия ден се появих на нейния щанд с изненада. Поисках риба. Но не я оставих да опложда апатията си. Директно й казах: Искам ей онази риба със зелените очи (нали знаете онези съвети от рибари, че риба се избира по бистрите очи. Именно този акъл използвах като антре за моята следваща стъпка към всекидневната на нашите взаимоотношения). Погледът й включи на дълги. Не исках да знам какво точно ври в казана й, наречен съзнание. Бързо нанесох следващия си удар: Моля те да я изчистиш и опаковаш, докато аз си вземам биричка от хладилника.

Усетих студ да лази по гърба си. В контраст, обаче, топла усмивка грейна на моето лице, запътвайки се не толкова към хладилника с бира, а колкото да направя почетна обиколка из магазина заради победата си. Когато се върнах на нейния щанд заварих онова, което очаквах: рибата ми стоеше опакована, изчистена, с етикетче.

Благодарих, а тя ме изпрати с наведена глава и поне дузина преглътнати горчиви слюнки. Злобичката, с която обичаше да ме посреща, просто се бе обърнала срещу нея. Докато аз правех обиколката си, тя си я бе нарязла, овкусила и преглътнала. Понеже я лиших скорострелно от присъствието си тя не можеше да ме обстреля с негативната си енергия. Зърнах за миг в погледа й една прясна примиреност, която би могла да ферментира в доброкачествен самоанализ.

При следващото си посещение надминах себе си. Поисках два кренвирша и бързо я помолих да ми ги нареже тънко. В този момент имаше реална опасност, ако ми се облещи словесно, да изплюе някой болен зъб в лицето ми. Побързах с репликата: Шегувам се!

И тогава настъпи промяната. Тази прехвърлила четиридесетте жена се усмихна. Да, усмивката й беше като милувка от стръвница или като близване от гладна лъвица. Но все пак се усмихна. После очите зад очилата й блеснаха – като капчици сутрешна роса в чашката на момина сълза.

Три часа по-късно я засякох в автобуса. Беше толкова любезна с кондукторката: Благодаря, мерси... Настъпи един човек и веднага взе да му се извинява. Не знаех дали тя си е такава по принцип или просто днес нещо й се бе случило. Слязох преди нея. Видях лицето й, почти опряно в стъклото. Да, наистина нещо  бе станало с моята продавачка.

При следващото ми посещение на нейния щанд заварих доста народ. Беше петък и всеки търсеше мезе за масата или блажна компенсация за постния откъм емоции ден. Продавачката ме позна – видя ме като леко се надигна на пръсти. Другите клиенти престанаха да я вълнуват. Обслужи ги с фабрична бързина и като дойде моя ред, тя скръсти ръце в стил: Я сега да те видим какво ще измъдриш. Тука, отбелязвам, нямаше ни злоба, ни ирония, ни провокация в поведението й. Продавачката ми се усмихваше. Лицето й сияеше, а очите й подскачаха като доказателство за съществуването на перпетуум мобиле в света на вечното щастие. Поисках кайма, от насипната. Нейно право бе да ме направи мен на кайма – с нож, с нокти, с машина. Нямаше да й се разсърдя кой знае колко, защото бях заложил всичките си карти до този момент: Или-или. „Слушай, зеленооки ми приятелю – заклатушка се тя в такт със сричките, – тази кайма не струва, по добре си вземи от пакетираната.” После ми я опакова така, както се сгъва чеиз на булка или подарък на особено близък роднина. А беше просто едно кило кайма.

Мислено се зарекох, че утре ще отида да запаля свещ. Нищо не бе толкова отчайващо, докато сам не се опиташ да го промениш. После с моята продавачка стигнахме до крайностите на любезността, но това е вече друга история.