Но не е само това. На 31 август ще си тръгнат окончателно и онези мили наши сънародници, които изтупаха дрехите си, преди да заминат по чужбина. Понякога ми се струва, че социалните мрежи са създадени в тяхна чест, за да могат да засищат естествената си нужда да разсъждават на български език. Активността им по този повод е пословична. Да не говорим за коментарите им за това как може да се оправи България и как безумно много неща тук трябва да се променят, за да посегнат те един ден евентуално по обратния път. Мили са ми с тези техни наивни откровения. Поне докато не станат прекалено агресивни с чупките си в кръста, че, видите ли, само простаци и невежи бъхтят тук, а истинската, умната България, вирее по чужди земи.

Та от първи септември ще събираме откровения и впечатления на всички, които бяха на гости у дома. През това време керванът си върви.

Да, забравих да кажа, че и прогнозата за времето от края на този месец не е особено симпатична. Напомня ми за земята, която обитават нашите български души, която също изстива. Но добре дошли в света на символите и на самата истина. След двадесет години преход, нашата родина направи стотици хиляди спонтанни аборта, изхвърляйки децата си извън утробата. В кувиоза на другостранна цивилизация, къде с промивки, къде със зъби и нокти – те оцеляха. Но има и такива, които останаха. Останаха и чакаха нещо да се промени. Ден след ден, година след година. Прекалено много обичаха родния си дом и заради това бяха благословени с безгранично търпение. Дори когато Запада обичайно се държеше като скъпа проститутка, предлагайки стандарт срещу определена цена – дори тогава заклети романтици и наивници искаха да изповядват красива любов към милата си родина.

Но нещо в тях се пречупи. Не знам дали е заради символиката в окончанието на лятото. Просто твърде дълго нищо не се променя. Нещата си стоят закотвени. Ако отнякъде са ви останали брошурки от избори в България преди двадесет години и ги подредите до днешните, разлика няма да забележите. Но не толкова, че имам причини да обвинявам само политиката. По-скоро пречупването настъпи дълбоко в нас. И ето сега, хора, които винаги са вярвали, че ще оцелеят с любовта си към родината, вече стягат багажа си за чужбина. Не, те не са от онези хленчещите лигли и пресметливковци, за които родният брашнен чувал е посинял от ударите им. Години наред те се бореха за своето право да бъдат добри и по някакъв начин тази доброта да стигне за всички. Искаха да имат сигурност, че добрите им намерения ще променят нашия малък свят. И всеки ден, когато се събуждат, да търсят сили в себе си и приятелство наоколо. Това са хората, които неведнъж са ви подавали ръка и са искали поне частица от тази топлина да им се върне. Сега те се превръщат в най-тъжните емигранти. И имам чувството, че насила си отиват. Те не са влюбени в никоя държава. Просто вече в нашето обиталище няма къде да стъпиш без да се оцапаш. Нищо, че се пишат закони за това, че не трябва да оставяме кучетата свободно да цапат градинките.

Отиват си туристите, дърдорковците по чужбина; отива си и хубавото време. Свършват и отпуските. Макар кучетата цяло лято да не са спрели да лаят, скоро още повече ще започнем да ги чуваме. Имам предвид онзи глас в нас, който постоянно ни повтаря, че нещо не е наред. Докато бяхме на плажа, на сенчица, с компания, гласът бе четвърти или пети дубъл на ехо. От септември той ще застане начело в съзнанието ни. Стъпка след стъпка ще ни се струва, че вървим по изстинала пътека, където не са останали ни приятели, ни добра среда. Добрината, която се мъчихме толкова трудно да отгледаме, стои разпиляна като боклук от красиви опаковки. Ще ни се прииска да отидем на гости при приятел, но къщата му ще се окаже празна. Не, няма да има прощално писмо, защото нито те, нито ние, които все пак ще останем, сме наясно кой на кого трябва да се извинява и прощава.

Всички ще си тръгнат, рано или късно. Дори вибриращите родолюбци, за които национализмът е вече политика, а не лична кауза. Ще останат само онези, чиято резба е толкова ситно нарязана, че не би паснала към никое друго общество. В тази резбичка, ако се вгледате по-внимателно, може да се проследи историята на цялата ни българска история. Като при линиите на дърветата. Но това ще стане, когато и този клон бъде отсечен и България престане да съществува.

И тъй като е крайно време да си признаем, че български оптимизъм може да се открие в съвременния синонимен речник и под думата лудост – нека постоплим земята под краката си с една хубава притча за финал. Беше цитирана във филма „Мъдростта на крокодилите” и става въпрос за Конфуций. Толкова пъти съм я ползвал за пример, че вече окончателно си позволих да я подобря.

Един Българин сънувал, че отива в ада. В една голяма зала заварил огромна маса, отрупана с всевъзможни блюда. Наоколо имало много непознати лица и всички те били тъжни, дори при това изобилие от храна и напитки. Причината за това били дългите пръчки, с които трябвало да се хранят – с тях просто не можели нищо да поставят в устата си.

На другата вечер Българинът сънувал рая. Същата зала, маса, блюда. Наоколо той видял всички свои приятели и хора, които обичал. Лицата им, за разлика от ада, били усмихнати и сияели от щастие. Те пак имали същите дълги пръчици за хранене, но тук, в рая, всеки хранел ближния.

Пожелах си този сън. Трябва ли да съм луд, за да повярвам, че дори наяве можем да помислим как да нахраним ближния, преди той да си е тръгнал, а ние да се озовем на земята изпързаляни, защото тя вече се е смразила?