На всяка маса задължително се разказва поне една хранително-вкусова легенда, подгизнала от урина. За селяните, коопериращи се да пикаят в общото прясно мляко преди изкупуване – понеже така се разрежда по-незабележимо, отколкото с вода. За други селяни, инжектиращи сутрешна урина в дините – понеже така зреят по-бързо и по-сочно. За циганката и нейните солени семки, които от прекомерна консумация на диуретици са толкова вкусно солени. За нейния съсед, който пикаел върху долепените гърбове на най-замърсените телесно съседки от същата махала, те ги търкали един o друг, докато отдолу потече гъста, леко мътна, но много сполучлива боза.

На всяка маса се разказва това, което се разказва и на опашката пред всяка дюнерджийница – че белият сос гъмжи от разнородни арабски спераматозоиди. Че една жена си поръчала фалафел, получила херпес на устата, после спряла да получава редовния си цикъл, а след 9 месеца родила близнаци, които кръстила Халил и Хабиб. Арабите обаче имат алиби, че преди да бъде с фалафела – жената е била на Околовръстното с клиенти, които си били забравили презервативите в Сирия, а тя си била забравила четката за зъби вкъщи. И заради арабската версия вероятно опашката пред шиша им въобще не намалява, въпреки че легендите се увеличават.     

Поканете на вашата маса и във вашия фолклор още една легенда, която компенсира пренебрежителното отсъствие на други важни органи от типичната българска трапеза. Поканете дупетата, за които досега говорехме косвено – когато купувахме кренвирши и се успокоявахме, че дори и да им имплантират тоалетна хартия, тя едва ли е използвана За тях досега говорехме метафорично – че ракия може да се свари и от лайна, трябва само да сложиш захар и леко да се понапънеш в най-добрия разхлабителен смисъл. След като в този фолклор има рецепта за ферментирали лайна със захар, трябва да има рецепта и за тяхното мезе.  

И нека младите се обичат както хляба и солта

Били сте на поне една сватба, на която сякаш една и съща патетична лелка го пожелава на различни младоженци. Тя не ги учи да се обичат като шампанското и ягодите, като водката и черния хайвер, като трюфелите и какаото, даже не като свинското със зелето. И това съвсем не е случайно. Това е манталитет, здрава народопсихология, това е родословното дърво на българския гъз. Който е станал чак такъв гастрономичен гъз от прекалена антигъзария.

Зараждане на антигъзарията по българските земи  

Мисли за гъза си, питай гъза си какво да яде – тези клишета са конструирани (за думата „изгъзарчвам” се предполага, че идва от Габрово) през 18 век като оценка. Като морална присъда на дребния собственик и на еснафа над тези, чието непразнично меню включва нещо по-различно от сух комат (за да се яде по-малко), мерудия и чорба, в която водата значително превъзхожда боба. Още оттогава на храната се гледа не като на физиологична необходимост, не като на форма на хедонизъм, а като на турчин. Като на враг, чиято вражеска цел е семейният бюджет. И понеже нуждата няма как да бъде окончателно и нелетателно победена – единствено загубите могат да бъдат ограничени с нередовно и икономично хранене. Принципът е „Важното е да се наядеш, а не какво ядеш”, който не е много човешки принцип – прилича повече на измислен от кокошките на двора или от свинята майка в кочината.    

Антигъзарите и Coca-Cola

Такива антигъзари и техните наследници нямат необходимост от БДС, от стандарт „Стара планина”, нито от качеството и от контрола му. Те никога няма да продават на света франчайзинг, изобретявайки глобални марки като Coca-Cola или McDonald’s. Които също не произвеждат полезни продукти, но поне продукцията им е неполезна по постоянен начин. Те няма да изобретят и нещо локално като сиренето „Пармезан’, което е забранено за производство извън границите на няколко италиански района, а в тях – извън добре описаните правила. За да осъзнаете колко са далеч от комерсиалните изобретения антигъзарите – подслушайте им кръчмарските разговори за евтина бира. За нея те неприлично често казват „развалиха я” или „оправиха я” и средно на месец-два си променят мнението. Докато за любимия ми Guinness такива думи не са се чували от 1756 г., когато в Ирландия са напълнили първата бъчва. По същото време в България предимно са си правили сметката и са правили таратора без кисело мляко, за да не направят лошо впечатление като разсипници и гъзари.   

Днес наследниците на антигъзарите ядат дупета, в които има по-малко свинско и повече свинщина. Щеше да бъде прекалено хубаво, ако не беше прекалено жалко – че сами пак не можахме да въведем ред дори в стомасите си и трябваше държавата да нарита нечии задници. Това трябваше сами да си го направим като потребители. Сами да си извоюваме стандартите, сами да бойкотираме дупетата, които ни правят на задници, и сами да раздаваме ордени „Стара планина” на саламите. Но нещо като манталитет, нещо като гастро и народопсихология, нещо като собственият ни гъз ни спря. На такива антипотребители и антигъзари не би трябвало да се помага. Те би трябвало да си ядат лайната, а когато преядат завинаги – децата им да продължат великото консуматорско дело.