Избрани Новини
Гъзовете ядат дупета
На всяка маса задължително се разказва поне една хранително-вкусова легенда, подгизнала от урина. За селяните, коопериращи се да пикаят в общото прясно мляко преди изкупуване – понеже така се разрежда по-незабележимо, отколкото с вода. За други селяни, инжектиращи сутрешна урина в дините – понеже така зреят по-бързо и по-сочно. За циганката и нейните солени семки, които от прекомерна консумация на диуретици са толкова вкусно солени. За нейния съсед, който пикаел върху долепените гърбове на най-замърсените телесно съседки от същата махала, те ги търкали един o друг, докато отдолу потече гъста, леко мътна, но много сполучлива боза.
На всяка маса се разказва това, което се разказва и на опашката пред всяка дюнерджийница – че белият сос гъмжи от разнородни арабски сперматозоиди. Че една жена си поръчала фалафел, получила херпес на устата, после спряла да получава редовния си цикъл, а след 9 месеца родила близнаци, които кръстила Халил и Хабиб. Арабите обаче имат алиби, че преди да бъде с фалафела – жената е била на Околовръстното с клиенти, които си били забравили презервативите в Сирия, а тя си била забравила четката за зъби вкъщи. И заради арабската версия вероятно опашката пред шиша им въобще не намалява, въпреки че легендите се увеличават.
Поканете на вашата маса и във вашия фолклор още една легенда, която компенсира пренебрежителното отсъствие на други важни органи от типичната българска трапеза. Поканете дупетата, за които досега говорехме косвено – когато купувахме кренвирши и се успокоявахме, че дори и да им имплантират тоалетна хартия, тя едва ли е използвана. За тях досега говорехме метафорично – че ракия може да се свари и от лайна, трябва само да сложиш захар и леко да се понапънеш в най-добрия разхлабителен смисъл. След като в този фолклор има рецепта за ферментирали лайна със захар, трябва да има рецепта и за тяхното мезе.
И нека младите се обичат както хляба и солта
Били сте на поне една сватба, на която сякаш една и съща патетична лелка го пожелава на различни младоженци. Тя не ги учи да се обичат като шампанското и ягодите, като водката и черния хайвер, като трюфелите и какаото, даже не като свинското със зелето. И това съвсем не е случайно. Това е манталитет, здрава народопсихология, това е родословното дърво на българския гъз. Който е станал чак такъв гастрономичен гъз от прекалена антигъзария.
Зараждане на антигъзарията по българските земи
Мисли за гъза си, питай гъза си какво да яде – тези клишета са конструирани (за думата „изгъзарчвам” се предполага, че идва от Габрово) през 18 век като оценка. Като морална присъда на дребния собственик и на еснафа над тези, чието непразнично меню включва нещо по-различно от сух комат (за да се яде по-малко), мерудия и чорба, в която водата значително превъзхожда боба. Още оттогава на храната се гледа не като на физиологична необходимост, не като на форма на хедонизъм, а като на турчин. Като на враг, чиято вражеска цел е семейният бюджет. И понеже нуждата няма как да бъде окончателно и нелетателно победена – единствено загубите могат да бъдат ограничени с нередовно и икономично хранене. Принципът е „Важното е да се наядеш, а не какво ядеш”, който не е много човешки принцип – прилича повече на измислен от кокошките на двора или от свинята майка в кочината.
Антигъзарите и Coca-Cola
Такива антигъзари и техните наследници нямат необходимост от БДС, от стандарт „Стара планина”, нито от качеството и от контрола му. Те никога няма да продават на света франчайзинг, изобретявайки глобални марки като Coca-Cola или McDonald’s. Които също не произвеждат полезни продукти, но поне продукцията им е неполезна по постоянен начин. Те няма да изобретят и нещо локално като сиренето „Пармезан’, което е забранено за производство извън границите на няколко италиански района, а в тях – извън добре описаните правила. За да осъзнаете колко са далеч от комерсиалните изобретения антигъзарите, подслушайте им кръчмарските разговори за евтина бира. За нея те неприлично често казват „развалиха я” или „оправиха я” и средно на месец-два си променят мнението. Докато за любимия ми Guinness такива думи не са се чували от 1756 г., когато в Ирландия са напълнили първата бъчва. По същото време в България предимно са си правили сметката и са правили таратора без кисело мляко, за да не направят лошо впечатление като разсипници и гъзари.
Днес наследниците на антигъзарите ядат дупета, в които има по-малко свинско и повече свинщина. Щеше да бъде прекалено хубаво, ако не беше прекалено жалко – че сами пак не можахме да въведем ред дори в стомасите си и трябваше държавата да нарита нечии задници. Това трябваше сами да си го направим като потребители. Сами да си извоюваме стандартите, сами да бойкотираме дупетата, които ни правят на задници, и сами да раздаваме ордени „Стара планина” на саламите. Но нещо като манталитет, нещо като гастро и народопсихология, нещо като собственият ни гъз ни спря. На такива антипотребители и антигъзари не би трябвало да се помага. Те би трябвало да си ядат лайната, а когато преядат завинаги – децата им да продължат великото консуматорско дело.
