или най-комуникативният дебют на МФФ „Любовта е лудост” 2010

„Непосилната лекота на битието” е един от любимите ми романи с автор Милан Кундера, защото словото успява да предаде чувствата чисто и с онази семплост, на която е способна единствено реалността.

Филмът на младия тандем Еви Голдбрунер и Йоахим Долхолпф „Съпруги и приятелки” е чувствителна и искрена история за живота на публичните личности, преживяна извън рамките на жълтите вестници и таблоидите. Попкорн представата за съпругите на футболистите е почти толкова досадна и натрапчава - за съпругите или вулкани от клюки, или нищо. Ако си съпруга на футболист, публиката те възприема като скучна притурка към живота на звездата. Притурката освен да пазарува в шик бутици и да се вози в скъпи лимузини май друго не умее. Това е клишето. Филмът разбива клишето, депресира го с онази тънка нишка на истинност, присъща на младостта, на младия артист. Дина на Весела Казакова и Юдит на Соня Герхарт са като скачени съдове, като близначки по съдба, но същевременно се различават. Дина е непримерима, директна, решителна, докато Соня е нежната, мека, тиха. И двете правят своя жизнен избор - Дина се завръща в България, докато Соня последва  своята футболната звезда.

Кратката форма е едно от най-трудните пространства за киноразказ. „Съпруги и приятелки” не прави компромис с чувството за самота, поглъщащо двете съпруги. Споделената самота ги сближава и им подарява най-силното: незабравимо приятелство.

Този филм ще се запомни с естественото присъствие на Весела Казакова. Връщам се назад в годините и докато изброявам лентите, които тя е снимала у нас, установявам, че именно в този германски кратък проект Весела е по-реална от действителността. Тук тя е онази Весела, която срещнах за първи път през 2003г. в София в кафенето пред Сатиричния театър, преди да излязат филмите „Мила от Марс”, „ Шантав ден”, преди наградата от Московския фестивал за ролята й в „Откраднати очи”. Предполагам, че тази естественост на играта й е следствие от комуникативността на творческия процес, чийто краен резултат е въздействаща импресия за обърканите мечти на хората. Донякъде този филм ме стопли  с нещо от чистотата на „ Източни пиеси”, единствената разлика между двете ленти е дълбочината на интерпретацията на битието ни. В „Съпруги и приятелки” битието излъчва невъзможността да избягаш от комфорта му, а в „Източни пиеси” битието излъчва непосилност на живеене.

Сътрудничеството на Весела Казакова с младия режисьорски екип има предистория, която започва от 8 минутния филм „ I don’t feel like dancing”, обиколил над 100 фестивала в 37 страни, спечелил заслужени награди. След успешното участие на българската актриса в тази лента, следва и предложението за главна роля, като Еви и Йоахим пишат специално за Весела сценарий. Така се появява „Съпруги и приятелки”, показан на Берлинале 2010. Следващите участия на  „Съпруги и приятелки” през септември са фестивали в Санкт Петербург и Лондон.

Някъде в Берлин, до Чек Пойнт Чарли, едно момиче-съпруга на български футболист купува черни очила, връща се в луксозния си апартамент, за да изкрещи на своята приятелка, че е време да бъде себе си, да има свой живот, свой свят и да превъзмогне зависимостта си от другите. Някъде в България, в един дом,  майката на Дина ще говори с дъщеря си по скайп, ще описва как е приготвила любимата домашна баница, а тъгата ще оставя своите горчиви следи. Тъгата по непосилната самота на битието.

Струва ми се, че варненската публика загуби от невъзможността да почувства този филм. До финала на „Съпруги и приятелки” в зала 1 на ФКЦ се събраха едва около 40 зрители. Весела Казакова в представянето на филма преброи 27 луди сърца, търсещи среща с езика на новата режисьорска генерация. И това е част от непосилието, което се е вселило в битието ни. Битие от разминавания, несъстояли се срещи и трудни мечти.