Циганка брули орех и счупените клони изхвърля на платното. Магаре сере на асфалта, а там в лайната има заровено умряло куче. Приятно пътуване по пътищата на България, където за няколко дни и за 1000 километра могат да се преброят около 60 трупа. Повече са само минаретата в крайпътните турски села. Което означава, че по шосетата не просто се случва нещо да бъде размазано - а че те са тапицирани с помиярска кожа и вместо банкети имат нокти с лапи по тях.

Кучетата ги няма в закона, а никой не знае какъв е законът за събирането на труповете им. Кой работи кучешката работа да събира кучешките черва и какво става после с тях. Гният, докато се разложат напълно или докато през тях минат хиляди гуми, за да ги слегнат с настилката. Общо взето кучета, особено селско-бездомните, живеят като кучета, умират като кучета, а после получават и кучешко 4x4 погребение. При него останките им се вграждат в асфалта, заради което той най-често има вид, сякаш кучета са го яли.

Това би трябвало да е кауза, защото в една област за един уикенд се избиват повече помияри, отколко в областния град се кастрират за цяла година. Би трябвало поне край един пресен кучешки труп да има хора, облечени в леко чисти униформи, които го слагат на носилка, ринат с лопата или стържат с шкурка, за да не си личи. Би трябвало да има денонощен телефон, който се вдига и на който се споделя какво си блъснал, коя кола си видял да блъска нещо или само да констатираш къде вече има нещо блъснато. Има обаче единствено ченгета в храстите и за първи път спираш при тях, без те да са те спрели първи. За да им доложиш бдително, че само на два километра има полуумряло куче. Което още мърда с единствения си запазен крак и че ако се метнат на „Astra”-та - могат да го намерят живо, а след това ветеринарите си знаят работата. После пък всички останали си знаят работата и ще му съберат пари за протези като на Мима.

Ченгетата обаче са едни от хората в тази държава, които най-добре знаят каква НЕ е тяхната работа. Тяхната работа не е да оказват първа медицинска помощ на помияри, не е и тяхна работа да ги разнасят като линейка. Това дотолкова не е тяхна работа, че те дори не знаят, чия работа е - евентуално, за да му се обадят и повикат по спешност. Не правете глупостта от любов към животните да ги пренасяте ранени сами. Като ги видят увити в найлон в багажника ви, това автоматично се превръща в работа на ченгетата и със сигурност ще поискат да ви напишат акт. Докато не се разберете с много разправии и с малко пари как това куче се е инвалидизирало чак до такава степен.    

След като това не може да е кауза, след като е ничия работа – може да бъде единствено пародия. Може да бъде весела томбола, която да се казва „Прегази котка и зареди антифриз в най-близката бензиностанция”. „Прегази куче и спечели нов радиатор за лека кола”. А после спестявай за 4x4, защото, ако беше с джип - щеше да минеш през него и нищо да не разбереш. Или „Събери четири различни лапи и си вземи цяло домашно куче”. „Предай 20 трупа в екарисажа за вторични суровини и гостувай в любовното животинско предаване на Росица Кирилова”. Изберете каквото поискате и поръчайте общински билбордове, защото така може и да се умира, но със сигурност така не трябва да се разлага.

Един немски язовец ял презрели вишни, те ферментирали в стомаха му и той се напил. Тръгнал си за вкъщи, но му се доспало и легнал на магистралата. Имал пиянския късмет, че го забелязала още първата кола, в която не пътували балкански гастарбайтери, а германско семейство. Което като такова веднага се обадило на германската институция, отговаряща за пияните язовци, неможещи да се приберат сами. За няколко минути пристигнали германските чиновници, затворили аутобана и отбили движението, докато не приберат язовеца. А после го закарали в изтрезвителното и го сложили на бели чаршафи. Звучи като немски хумор, но понеже се случва в Германия – въобще не е виц, а си е съвсем автентична немска държава. В автентичната балканска държава умрелите кучета се търкалят по асфалта като конски фъшкии и също като тях с времето постепенно изчезват. Като спомен остава единствено остатъчна миризма, но и тя с времето постепенно се разсейва.