Беше около 16 часа и нещо. Връщахме се от задължителната глътка въздух в планината, когато на магистралата, точно преди разклона за Провадия, срещнах смъртта. Беше/не беше като на филм – приех ситуацията в пълно мълчание, с още непреглътнатата красота на Рила и чистата форма на вдъхновение. Представете си да ви сервират изящно блюдо с ястия и след няколко минути някой да разпори стомаха ви, за да кастрира момента на наслада от храната. Духовното ми възвисяване се срути от 2925 метра надморска височина. Парчета гума, смазани като алуминиеви кутийки коли, вледенени физиономии на полицаи и труп на жена, покрит с плат. Сигурен съм, че не е задължително да се връщаш от планина, за да чувстваш като в кошмарен сън при тази картина. Всички шофьори, виждайки катастрофата, държаха не кормило, а леден обръч. А беше неделя. Понеделник също беше почивен ден. Но тук само смъртта празнуваше.

Когато бях малък и пътувахме с родителите ми към София, с брат ми обичахме една игра. Всеки си избираше един цвят кола и чакахме тя да се появи в отсрещното платно. Който стигне до десет – печели. По правило не трябваше да се спираме на бяла кола, защото тогава се караха масово. Така убивахме времето. Години по-късно времето сякаш уби бялата идилия на нашето детство и докара сивия цвят. Огледайте се – сякаш всяка втора кола е сива. Сигурно ще ми кажете, че сивото не е сиво, а сребърно. Донякъде ще сте прави. Но само докато стигнете до околовръстния път на символиката. Или директно до магистрала Хемус, където едно сребристо пежо се превърна в гробница за няколко души.

На другия ден, 6-ти септември, Морската градина беше подсвирнала на всички варненци и те дружно се запътиха към любимите си алеи. Точно след мостчето до Раковината, в посока Пантеона, любезни до захаросаност младежи канеха потока от хора при Исус. Маниерът им наподобяваше щракане на белезници – пипнат ли те, няма отърваване. Брошури, снимки на Спасителя, обещания – почти като промоция на шоколад. Имах чувството, че дори да ги стиснат за гушата, тези млади физиономии пак щяха да се усмихват. Програмата им беше такава. И добре, казах си, че моята вяра е в сърцето, а не в любезните шепи на този парад на смъртоносна любезност. Подминах ги, но изведнъж всички хора ми станаха някак сиви.

По времето на комунизма най-щастливи бяхме ние, които успяхме да си отгледаме там детството. Оставете политиката, пристрастията, ценностите – ние растяхме свободни и най-много обичахме белия цвят. Той не беше само в колите, които родителите ни масово купуваха. Имаше го навсякъде, а най-бистър беше около ореола на нашите зеници. Не знам какво стана после, но определено чувството за хармония и благоденствие изчезна, за да бъде мястото им заето от уж оправдана агресивност и смазваща апатия. Така наречените мисионери на не знам си кой поред Исус имат нужда точно от такива души – директно от своето отчаяние да скочат в тяхната шоколадова фабрика, за да станат пълнеж на една сива религия. Ако още не сте повярвали в нея, скоро и това ще стане. Замислете се само колко пъти използвате думата сиво в ежедневието си, прикрепяйки го към живот, ежедневие, новини, политика. Или излезте на булеварда и избройте колите в сиво/сребърен цвят. Не, не играйте на онази игра до десет. Игрите отдавна свършиха – дори за онези от нас с щастливото детство. И за съжаление ще трябва да го кажа: започна обратното броене до следващата катастрофа.

Красотата ще спаси света – фразата звучи като захвърлен вик от Мусала. И все пак на 3 септември 2010 година на върха преобладаваше белият цвят, защото предния ден бе валял сняг. Термометърът показваше 0 градуса. И аз се върнах в детството си, при белите спомени и чистите мечти. И заради температурната хармония си пожелах всичко да тръгне от нулата, за да съм сигурен, че този път няма да пропусна щастливите стечения на обстоятелствата.

В Морската градина онези шоколадови младежи навярно се усмихват на душите на загиналите на Автомагистрала Хемус. Не, тази мисъл не е плод на метафизична вглъбеност. Нотките в гласа им говореха за такава способност: да познават повече силата на смъртта, а не щастието в живота. Много такива лъжеисусовци ще любезничат сред нас със сивите си очи. През това време жилото на смъртта ще минава дори през стиснатите ни зъби, докато си мислим, че сме защитени с въздушни възглавници и други приспивателни. През това време превозното средство на нашето време ще лети към бедствие след 10,9,8... – и е в сиво – цветът, който е събрал всичката пепел на нашите мечти и истинска вяра.