Някъде във Варна. Асфалтът по улицата толкова се бе изронил, че близките сервизи за коли процъфтяваха. Дупка до дупка, а хората от домовете наоколо се събираха и говореха:

Ама то туй на какво прилича. Изобщо в тоя град има ли община или там само тиквено семе развъждат. Гледай сега, аз например за три месеца два пъти сменям предница. И да ти призная, онзи ден като се прибирах, точно пред къщата на Станчо, на едната дупка дъното не се видя. Тц, тц, тц – тая държава скоро няма да се оправи.

След известно време замириса на асфалт. Багери, фадроми и валяци се впуснаха в тежка работа. Изкъртиха стария и сложиха чисто нов асфалт. Бордюрчето и него смениха, та дори осовата линия я пръснаха с модерната напоследък светлоотразителна боя. След няколко седмици хората се разприказваха:

То вече не се трае. Откакто оправиха улицата, тука карат като състезатели. Ми то деца има, възрастни, а те фучат с колите си със сто километра. Ще се оплача в общината – да дойде тука един полицай, камери да сложат. Не се трае. Вчера кака Василка отиде хляб да си купи. Не може да пресече жената от бесни шофьори. Накрая, като пристигнала в магазинчето, гледа, торбата с портмонето вътре ги няма. Представяш ли си колко се ядосала, че не се е усетила кога ги е метнала по някоя кола.

След многобройните оплаквания на гражданите от общината реагираха и сложиха легнали полицаи по пътното платно за ограничаване скоростта на движение.

Слушай, ние за какво плащаме данъци, а? Кьорава лампа няма на таз улица. Вчера, като се прибирах от Мишови, паднах по очи, ако щеш ми вярвай. Тия легнали полицаи – първо – ги направили като планини. Второ – Като няма лампа, на човек и в... таковата да му бръкнат, няма да разбере чий е пръстът. Трето - ... абе направо нямам думи. То на Запад не е така: Закони си има и всичко, хората и на хубава пенсия се радват. Пък ние...

По случай празника на Варна монтираха улично осветление. С енергоспестяващи, мощни крушки. Улицата грейна толкова силно, че хората пак се разприказваха:

Не съм мигнала нощес. Казах на мъжа ми да ходи да взема щори. То как да заспиш на тази светлина – право в очите ми свети. То бива ли така да се правят тези стълбове, право пред къщата. Чувствам се като на разпит. Не, не се смейте. Снощи, цялата потна, съм се въртяла като луда в леглото. И мъжа ми вика, че съм бълнувала: Пуснете ме, моля ви, пуснете ме – искам да си видя децата.

По случай небезизвестния фестивал във Варна, група младежи счупиха няколко лампи, запалиха кошчетата за боклук, вързаха тенекиени консерви на три улични котки и уринираха обилно пред гаража на Мишо.

Олеле, смърди на кенеф. И после как да не се махнеш от тази държава. И аз да съм на младите, стягам багажа и изчезвам. Погледнете, погледнете на какво прилича улицата. Сякаш хуни са минали и където са минали всичко са обърнали, счупили и препикали. Не, тая държава скоро едва ли ще стъпи на краката си. Положението става все по-трагично. На българина му трябва сопа – само така ще се оправи.

В края на улицата, за има няма година, израстна Мол. Хора от цяла Варна се стекоха да пазарят. Улицата се оживи. Дори прекалено много и хората не се стърпяха:

Мислих, мислих – ама много мислих и вчера дадох на съд държавата в Страсбург. Писна ми. Този Мол изобщо не му е тука мястото. Някой сигурно е взел една торба с пари, но мен какво ме топли това. Аз няма колата си къде да паркирам вече. Остави това, но вчера някакви перничанчета с два буса стоката си пред моя гараж разтоварваха. А да видим сега като осъдя държавата за незачитане правата ми, дали няма да затворят Мола.

Наближаваха избори. Една сутрин улицата се събуди шарена. На всички стълбове имаше разлепени плакати на различните партии. След някои и друг ден се организира митинг на една от тях. Това даде на хората повод да приказват:

Видя ли го онзи с дебелите бакенбарди. Политик ми станал, пишлемето му с пишлеме. До онзи ден сякаш ей тука го гледах семки чоплеше и в носа си бъркаше, а сега тръгнал акъл да ми дава, за него да съм гласувал. Брей, все така ще я караме. Няма да се оправим. Не дойде един интелигентен човек тука и да пита: Хора, от какво имате нужда, дайте да обсъдим проблемите ви. А те всички се юрват и се почва: Туй ще оправим, онова ще оправим... Ами оправете ни, бре, най-после, че да си отидем от този свят поне оправени.

Домоуправителят на улицата бе помолен лично от общината да направи запитване на съседите си дали одобряват хаоса с паркирането около новия Мол. Ако се стигне до напрежение, районният кмет е в пълна готовност да забрани влизането на други коли в улицата, с изключение на живущите. Гласовете бяха 90 на 10 – в полза на одобряващите паркирането. Болшинството вземаха някой лев от собственици на магазини в Мола, за да могат колите им да стоят пред къщите им.

Един ден природата ще ни унищожи. Дъжд след дъжд, жеги. А вчера жена ми получи хранително отравяне. Не знам какво е яла. Каквото и да е – то в тази държава има ли изобщо контрол над храните. Сульо и Пульо направиха цехове за хляб и пасти. И бухат, бухат храните с боклуци, а на тия от комисиите им пълнят гушките и те си траят. Ти, я ми кажи, не ти ли се струва, че уличните кучета намаляха. Пък после шпека миришел лошо. Е как няма да мирише лошо. А едно време какви кренвирши правеха – с тях съм отраснал. Да не говорим за доматите. Отиди сега в Мола да видиш какви продават. И прасетата няма да ги ядат.  

И наистина, заваля порой. Асфалтовата настилка се отлепи и парчетата заляха съседната улица. Цигани намотаха и откраднаха няколко метра кабел и лампите на улицата угаснаха. Тръба се спука и замириса лошо. Хванаха районния кмет с белязани банкноти. Ограничиха производството на шпек със закон Стара планина и глутници кучета превзеха улицата, за да я превърнат в нещо като родилно. В Мола стартира кампания за евтини пилета и тировете тотално задръстиха движението. Пощальоните отказаха да посещават улицата и вече нямаше как да се прати писмо до Страсбург.
Хората, обаче, не спираха да говорят...