В случая безобразието се нарича „конкурс за длъжността директор на Радио Варна”. В други случаи има други имена. Понякога го наричаме въпрос на система. Друг път твърдим, че за всичко са виновни финикийците плюс тук-таме по някой дефект на нашенската демокрация.

Впрочем, частният случай едва ли вълнува някого. Нищо, че става въпрос за обществена медия. Смятам, че вече не вълнува дори главните участници в събитията. По простата причина, че навсякъде по света ефектът от обществените „чудеса” трае не повече от три дни, до появата на следващо чудо...

И така: в началото на лятото бе обявен конкурс за длъжността „Директор на РРС –Варна”. Някои варненски медии се разтревожиха, че в назначената от Генералния директор комисия има конфликт на интереси: един от нейните членове прекарва по-голямата част от работното си време в Радио Варна на свое работно място, определено от директора, когото ще избират и участва в целия творчески процес на регионалната медия. И тъй като ситуацията с лаещите кучета и с кервана, продължаващ бавния си, привидно неглижиран, но категорично целеустремен ход ... у нас е нещо съвсем обичайно и в реда на нещата, това че някой някъде нещо излаял, както се досещате, не променя  историята.

Докато обществото шушукаше, че конкурсът е излишен, защото се знае кой ще го спечели, големи служебни фактори размахваха заканително пръст към подчинените си и ги убеждаваха, че не бива някакви си сайтове да пишат за важни държавни дела и предприятия. Защо? Сайтовете не са ли част от обществото? А обществото не би ли трябвало да има отношение към обществените медии?

Въпроси, въпроси... Докато хората си ги задаваха, факторите оформяха сценарий: как се събират чужди идеи на готово, после как комисията не обявява победител, за да няма обжалване на резултатите заради конфликт на интереси и как предварителният фаворит малко по-късно ще изгрее – определен еднолично от когото трябва. Чиста работа!

В такива случаи новото не сменя старото, а има плавен и безболезнен преход, при който щафетата кротко се предава на удобния човек и следите биват замазани. Ако той няма идея какво точно да прави, тогава идва на помощ идейната банка, която сме насъбрали около конкурса. Тук идейка, там идейка... Да живеят наивните ентусиасти във всяка една професия! Чрез тях прагматичните люде трупат богатства и се удрят в гърдите по важни форуми.

Така че в началото на август се проведе събеседване с допуснатите до втория етап на конкурса кандидати. Комисията взе следното решение:

”Единодушно се оформи становището, че представянето на кандидатите не удовлетворява показателите за оценка за успешно издържан конкурс, поради което комисията няма основание и не извърши класиране”. Звучи до известна степен желирано, но е категорично поне в частта, според която по стара столична традиция  провинцията  не е дала на света нищо друго, освен море за ваканция... и (с извинение) тикви, които няма как да родят нещо смислено и да удовлетворят изискванията.

Докато “съответните специалисти" съгласно нормата на чл. 94. изр. 2 от Кодекса на труда уточняваха колко бездарни са част от варненските журналисти, на редовно заседание на Съвета за електронни медии, състояло се на 03.09.2009 г., протокол от който е изнесен в сайта на СЕМ, по пета точка от дневния ред обсъждаха отговор на БНР по жалба във връзка с провеждането на конкурса за избор на директор на Радио Варна . Отговорът беше успокояващ: конфликт на интереси няма. „Спорният” член от комисията „работи в БНР като репортер в редакция на програма и е на пряко подчинение на директора на програма, а не на директора на РРС Варна. Тя е кореспондент на БНР, а не на РРС Варна”.

Като във всяка демократична приказка, всички останаха доволни, че плурализмът в програмата не е нарушен и се разотидоха по домовете си. Иначе във Варна дори първокласниците знаят, че в програмата на Радио Варна денонощно се изливат материалите на т.н. „кореспондент” на БНР. Интересно, как това се случва абсолютно независимо от директора на медията... Кореспондентът се труди до премаляване на доброволни начала? Или радиото просто няма нужда от директор, след като той не взема отношение по административни или финансови въпроси. Че за какво тогава обявяват конкурс? Да закрият длъжността! И без друго сме в криза.

Назад във времето: преди по-малко от година в публичното пространството се завъртя една декларация, под която се бяха подписали две от участничките в нашата история. Въпросната декларация провокира много мнения за варненската журналистика. Нито едно от тях не беше ласкаво.  Но, това, разбира се е много стара история и едва ли някой се сеща за нея. Естествено, напълно случайно в нея се оказват единомишленици въпросният „спорен” член от комисията и човекът, за когото бива устроен толкова приятен и развлекателен спектакъл по време на ваканцията на нормалните хора.

Последно събитие: много тривиално в петък в пет. Така е по цял свят. Ако нещо не е чак кристално чисто, представяш го на аудиторията или през лятото, или в навечерието на уикенда. Така че нашият спектакъл завършва с временно изпълняващ длъжността. Знаете как е по кодекс откъм срокове... Понякога съвпадат с края на нечий мандат. Важното е, че добрият удобен е тук.

Следват аплодисменти за сценариста!

Добре замислено. Е, наистина изпълнено малко ръбатичко и без особен финес, но пък целта оправдава методите. Сега чакам телефонно позвъняване и въпрос: „Как е възможно да изнасям подобна уронваща престижа информация по разни сайтове?” Всъщност, който и да звънне, би трябвало да знае, че  казаното до тук едва ли би имало значение, ако не ставаше дума за обществена медия, не за военна организация. Поправете ме, ако греша, но ако някой защитава обществени интереси, защо му е необходимо да устройва протяжни лятно-уикендни водевили, за да успее да наложи собствените такива? Кой знае... може някога да ги нарекат и обществени.

Спокойно можех да озаглавя тази ретроспекция на едно безобразие „Безгласните”

Защото на финала на нашата демократична приказка дойде новият удобен и не спомена нищичко за големи цели, намерения, хоризонти и за светлия път, по който ще поведе институцията. И защото хората мълчаха . Научихме, че  разчита да му помагат във всичко, понеже идва отвън и не познава нещата. Със същия успех на негово място можеха да назначат един от билетопродавачите на Айфеловата кула. О, не! Извинявайте! Онзи човечец поне владее френски език! Впрочем, ако някой твърди, че в целия екип на ръководеното от него предприятие не се намира нито един специалист, компетентен да го поведе, макар и като временно управляващ, не възниква ли логичният въпрос: „Какво прави този екип именно на това място?” Защо този някой ги е държал там години наред? И ако чак сега е  осъзнал жестоката истина, не трябва ли първо той да понесе отговорността си?

След позвъняването очаквам и някоя декларацийка от графата „добре познати методи  от близкото минало”. Вероятно ще бъде в стил: „Не сме безгласни! И се дистанцираме от некадърници и лъжци от сорта на автора на ретроспекцията!” Защото крадецът по принцип има обичай да сочи другите и да вика: „Дръжте крадеца!”

Само че ИСТИНАТА е нещо голямо, което не може да бъде скрито с измислени декларации. Тя оцелява през годините и рано или късно се появява на светло. От фактите също няма как да се дистанцират.

Нищо, че е България, че безобразията нямат край и че пряко заинтересованите наричат тези безобразия с красиви демократични имена.

Друг въпрос: Ако целта на нещо обществено е да работи в полза на обществото, за какво му е да оформя с толкова излишни чупки, движения и неясноти дори най-простата процедура по избор на директор? Ако целта е друга, дали можем да мислим за въпросното нещо като за обществено?

Това е първата седмица на новия удобен. Казват, че е временно, но знаете как е по Кодекс... Сроковете до следващ конкурс обикновено съвпадат с края на нечий мандат... Временното веднъж е за три години, друг път за друг период.

За „Временния” това е първа седмица, но за системата от безобразия, в която все още оцеляваме, няма да е нито първа, нито последна. За съжаление.