Интересен и напоителен репортаж от пристигането на Панагюрското съкровище в Пловдив публикува днес вестник "24 часа".

За сметка на това лаконичен и категоричен е редакционният коментар със заглавие "Златото е на България". "Мястото му е в столицата - за да го виждат повече българи и чужденци", отсичат столичните колеги и са прави, но само що се отнася до собствената им камбанария (и за съвета към кмета на Пловдив "да вземе да стегне Стария град, че малко остава красивите сгради в него да почнат да падат върху гостите").

Защото златото може и да е на България, но мястото му си е в Панагюрище и никъде другаде. Не само заради местния патриотизъм, географската справедливост или управленския инат.

Връщането на уникалното съкровище на мястото, където е прекарало под земята близо 20 века, е икономически важно за Панагюрище, Пазарджик, Пловдив и България.

Колко туристи, според вас, са посетили София или ще кацнат в Пловдив, специално за да видят Панагюрското злато? Нито един по мои сметки. Най-много някой между другото да му хвърли едно око в НИМ.

Там, между витрините с парченца от други скъпи нам старини, съкровището е просто един експонат - безценен, наистина, но не и вълнуващ, нито пък уникален. Туристът ще трябва да попрочете туй-онуй, за да (ако) трепне любопитството в него. Добре, че съдовете са големички, че няма как да останат незабелязани.

В Панагюрище обаче златото ще е на мястото си. Защото тук е харизмата на тайната, скътала го под земята. Тук е мистерията за именития му притежател. Тук в цялото си великолепие е историята на Панагюрското златно съкровище (а не на музейното дело в България).

Освен това, за да го види, туристът ще трябва да отиде до там - тоест самото му виждане вече е събитие, ангажимент за половин, че и цял един ден. В този ден летовникът ще трябва да похапне, да почине, кафе да пие, сувенири да купи, че и да пренощува. И току виж Панагюрище се отърсило от вида на западащо провинциално градче със спомена за големия завод за хавлии, който някога даваше хляб на всички.

А въпрос на въображение (и адекватна реклама) е подобна екскурзия да се превърне в истинско приключение. Дали пък няма да се намери легенда около златото или откриването му (освен тази за наградата, солидна колкото да стигне за нов гардероб, получена от откривателите му - това май беше за вълчитрънското злато, ама едва ли панагюрските майстори на тухли са се облажили с повече).

Та има си Панагюрското съкровище собствен дом в града, в който е било намерено. Там със снимки и мултимедия е разказано как то е открито. После туристът научава всички хипотези на учените за това кой, къде и как го е направил. Връща се назад във времето на Лиземах и пълководците на Александър Македонски. В съседна зала му разказват какво друго от тази епоха има в България и как и за колко да стигне до там. В следващата има копия или поне мултимедия за другите уникални златни съкровища в България. Отделно са залите с други видни моменти от историята на Панагюрище, с фолклора и традициите на този край.

На изхода туристите връщат електронните си гайдове и бъркат за портфейлите да си купят копия на съдовете от съкровището - кичозни може би, но в стилистиката на онзи туристически кич, от който се печелят милиони.

Все по-често говорим за културен туризъм. В контекста на "Съкровището е на България, нека си седи в НИМ", този културен туризъм прилича повече на бягане на място - обиколка на един-единствен музей, забутан в соцархитектурата на Бояна.
А за да стигнат до Панагюрище, туристите ще трябва да минат през Пазарджишка област, която трябва да се сдобие с хубави пътища за целта, ще кацнат на летището в Пловдив, ще имат време за един тур и някой и друг туристически продукт и в тази антична столица на България.

Така златото вече е на България. Не като го затваряме в кулата от слонова кост на министър Божидар Димитров.