БДЖ, влак, кататсрофи, транспорт

Коментар на Мариян Желев

Две хубави и една топла дума за БДЖ

МАРИАН ЖЕЛЕВ

Българските железници от години са любимата боксова круша на свръхактивното обществено недоволство. Даже си мисля, че ако БДЖ липсваше, хората щяха да се нахвърлят на жирафите и носорозите в зоопарка. Естествено, че все някой трябва да го обере. А едни саморазпадащи, дерайлиращи, миризливи, закъсняващи и одъртели вагони вършат прекрасна работа. Върху тях се изсипват тонове помия. Има защо – ще кажете. Прави сте. Но имайте предвид, че именно тия вагони не задържат... фекалии. През една тръба всичко отива на релсите. Един вид: дреме му на БДЖ-то за вашето недоволство. Така или иначе пак вие ще газите в същата помия, която сте излели върху релсовия транспорт.
Влакът е най-романтичният транспорт.
Не си спомням дали тази фраза е бродирана от мен или съм я чувал от някой щастливо дерайлирал в облаците поет. Много красиво звучи, защото е вярно. В купетата, лице в лице, можеш да се озовеш с твоята бъдеща половинка. Но не това е най-важното. Влакът предразполага мечтателите. Със зареян през прозореца поглед, с книга в ръка или пък на самата гара, в очакване колелетата да затракат – все моменти, които пристигат като стимулиращо вдъхновение за всеки творец.
Железницата е символ на колективния живот. В него ние се качваме, слизаме, гоним, изпускаме или пренебрегваме. Влакът е огледало на нашето положение. В България има много красиви идеи и още по-красиви и наивни хора, готови да ги осъществят. Тръгват, но дали заради нечий отпор или заради недобри закони, по които да се движат тези идеи, те дерайлират, сблъскват се с бюрокрация, или просто изгарят в движение. Псувайки БДЖ-то, ние донякъде осъзнаваме, че ругаем БГ-то. За съжаление отново ще трябва да употребя думата фекалии – в крайна сметка всичко върху нас се изсипва. Огледайте се: любезността изчезна от лицата на хората; продавачи, кондуктори, персонал – почти всичко е с раздвоен език. Попитайте един човек на улицата какво обича, коя е любимата му дума... После го попитайте какво най-много мрази и си купете тапи за уши.
За символиката на железницата могат да се напишат книги. Именно затова си вярвам, когато продължавам да твърдя, че си остава най-романтичният транспорт. В кой да е коловоз на нашия обществен живот винаги има по един романтик. Ще се съгласите ли с мен, че дори и да е без билет, дори години да не си е плащал здравните, пак ще ви е приятно да стои във вашето купе, офис или ресторант. Не, романтиката не е глазура, а блатът на едно ястие, ако искаме да го възприемаме пълноценно. Колко пъти съм слизал от влака с пълна кошница настроение. Заради гледките от прозореца, заради потракването на колелетата, заради гарите, които отминават като спирки в живота. Подобно нещо в автобус трудно може да се случи. От една страна в релсите има някаква обреченост – да не кривваш от пътя. В същото време е неосъзнат копнеж на душата да остави тялото за малко на спокойствие и да се порее из облаците или да се гмурне в пейзажа на Искърското дефиле, примерно. Спокойствието идва именно от релсите, които са желязното доказателство за връзката между точка А и точка Б. Жалко, че в България поддържането на тази инфраструктура е занемарена и поради това мечтателите и романтиците намаляват. Никой вече не е сигурен в това да се пусне по течението/релсите, за да полети из облаците. Повечето от нас са се вкопчили в аварийната спирачка. Сиреч: готови сме всеки момент да кажем СТОП и да си стегнем багажа за международния.
Но още в заглавието казах, че ще говоря хубави неща за БДЖ, плувайки, естествено, срещу течението на масовото недоволство.   
Влакът е нашето бъдеще – това е втората хубава приказка за БДЖ.
Но как, когато те закъсняват – също като заплатите, парите по фондовете, мерките за борба с кризата? Как, когато в купетата смърди като във вход на панелка от крайните квартали? Как може в железницата да е бъдещето, след в купетата и наоколо се навъртат предимно пенсионери, цигани и студенти – едните разчитат на билет на половин цена, другите я карат гратис? И в крайна сметка виждали ли сте какво представлява теснолинейката Септември-Добринище. Ако някой иска да снима филм за Афганистан, няма нужда да ходи до там или да наема декоратори. Качва се на теснолинейка и вади камерата. Вътре цари помашки мир – забрадени лица, бохчи с багаж и студени, не вярващи никому погледи. Та как може по тия релси да тече нашето бъдеще?
Машинистът – струва ми се, че той не е толкова важен. По-важни са сякаш релсите. Трябва ни сигурна посока и стабилна почва. Останалото е механизирано усилие да накараш един хиляда и тристагодишен локомотив да тръгне. Ръководител движение – важен е, но всичко зависи доколко му гласуваме доверието си. Кондукторите – важни са дотолкова, доколкото тези съдии с перфоратори могат да оставят гратисчиите на пътя, за да повървят пеш, а на онези, които си плащат билетите, здравните осигуровки и данъците – да им пожелаят „Приятен ден!” Пътниците – ето това е същественото. Крайно време е да се научим да пътуваме заедно, да проявяваме търпение и ако се наложи културно да се изкашляме, ако пътникът до нас е захъркал зверски. Нашата лична поносимост към ближния един ден ще се окаже стандарт в правенето на релси, на нови коловози и влакове. Любовта ни един към друг може да промени не само лицето, но и излъчването ни като нация. Не ви се вярва? Пишете ме тогава мечтател и ми купете билет Септември-Добринище.
Преди това ме оставете да си кажа и топлата дума за БДЖ. Тя е почти толкова топла, колкото и парното по никое време в купето, когато сополите му на човек стават като сухи кори за баница и като си стисне носа те се сипят под формата на прах. Тази топла дума е като да влезеш в купе със седем души, които три часа са киснели в ресторанта на гарата, яли са боб-чорба и са мезили с пача. Топла е, защото ме кара да се усмихвам, въпреки всичко, защото все още може да ме откриете по релсите, стопанисвани от БДЖ.