Влакът е най-романтичният транспорт.

Не си спомням дали тази фраза е бродирана от мен или съм я чувал от някой щастливо дерайлирал в облаците поет. Много красиво звучи, защото е вярно. В купетата, лице в лице, можеш да се озовеш с твоята бъдеща половинка. Но не това е най-важното. Влакът предразполага мечтателите. Със зареян през прозореца поглед, с книга в ръка или пък на самата гара, в очакване колелетата да затракат – все моменти, които пристигат като стимулиращо вдъхновение за всеки творец.

Железницата е символ на колективния живот. В него ние се качваме, слизаме, гоним, изпускаме или пренебрегваме. Влакът е огледало на нашето положение. В България има много красиви идеи и още по-красиви и наивни хора, готови да ги осъществят. Тръгват, но дали заради нечий отпор или заради недобри закони, по които да се движат тези идеи, те дерайлират, сблъскват се с бюрокрация, или просто изгарят в движение. Псувайки БДЖ-то, ние донякъде осъзнаваме, че ругаем БГ-то. За съжаление отново ще трябва да употребя думата фекалии – в крайна сметка всичко върху нас се изсипва. Огледайте се: любезността изчезна от лицата на хората; продавачи, кондуктори, персонал – почти всичко е с раздвоен език. Попитайте един човек на улицата какво обича, коя е любимата му дума... После го попитайте какво най-много мрази и си купете тапи за уши.

За символиката на железницата могат да се напишат книги. Именно затова си вярвам, когато продължавам да твърдя, че си остава най-романтичният транспорт. В кой да е коловоз на нашия обществен живот винаги има по един романтик. Ще се съгласите ли с мен, че дори и да е без билет, дори години да не си е плащал здравните, пак ще ви е приятно да стои във вашето купе, офис или ресторант. Не, романтиката не е глазура, а блатът на едно ястие, ако искаме да го възприемаме пълноценно. Колко пъти съм слизал от влака с пълна кошница настроение. Заради гледките от прозореца, заради потракването на колелетата, заради гарите, които отминават като спирки в живота. Подобно нещо в автобус трудно може да се случи. От една страна в релсите има някаква обреченост – да не кривваш от пътя. В същото време е неосъзнат копнеж на душата да остави тялото за малко на спокойствие и да се порее из облаците или да се гмурне в пейзажа на Искърското дефиле, примерно. Спокойствието идва именно от релсите, които са желязното доказателство за връзката между точка А и точка Б. Жалко, че в България поддържането на тази инфраструктура е занемарена и поради това мечтателите и романтиците намаляват. Никой вече не е сигурен в това да се пусне по течението/релсите, за да полети из облаците. Повечето от нас са се вкопчили в аварийната спирачка. Сиреч: готови сме всеки момент да кажем СТОП и да си стегнем багажа за международния.

Но още в заглавието казах, че ще говоря хубави неща за БДЖ, плувайки, естествено, срещу течението на масовото недоволство.

Влакът е нашето бъдеще – това е втората хубава приказка за БДЖ.

Но как, когато те закъсняват – също като заплатите, парите по фондовете, мерките за борба с кризата? Как, когато в купетата смърди като във вход на панелка от крайните квартали? Как може в железницата да е бъдещето, след като в купетата и наоколо се навъртат предимно пенсионери, цигани и студенти – едните разчитат на билет на половин цена, другите я карат гратис? И в крайна сметка виждали ли сте какво представлява теснолинейката Септември-Добринище. Ако някой иска да снима филм за Афганистан, няма нужда да ходи до там или да наема декоратори. Качва се на теснолинейка и вади камерата. Вътре цари помашки мир – забрадени лица, бохчи с багаж и студени, не вярващи никому погледи. Та как може по тия релси да тече нашето бъдеще?

Машинистът – струва ми се, че той не е толкова важен. По-важни са сякаш релсите. Трябва ни сигурна посока и стабилна почва. Останалото е механизирано усилие да накараш един хиляда и тристагодишен локомотив да тръгне. Ръководител движение – важен е, но всичко зависи доколко му гласуваме доверието си. Кондукторите – важни са дотолкова, доколкото тези съдии с перфоратори могат да оставят гратисчиите на пътя, за да повървят пеш, а на онези, които си плащат билетите, здравните осигуровки и данъците – да им пожелаят „Приятен ден!” Пътниците – ето това е същественото. Крайно време е да се научим да пътуваме заедно, да проявяваме търпение и ако се наложи, културно да се изкашляме, ако пътникът до нас е захъркал зверски. Нашата лична поносимост към ближния един ден ще се окаже стандарт в правенето на релси, на нови коловози и влакове. Любовта ни един към друг може да промени не само лицето, но и излъчването ни като нация. Не ви се вярва? Пишете ме тогава мечтател и ми купете билет Септември-Добринище.

Преди това ме оставете да си кажа и топлата дума за БДЖ. Тя е почти толкова топла, колкото и парното по никое време в купето, когато сополите му на човек стават като сухи кори за баница и като си стисне носа те се сипят под формата на прах. Тази топла дума е като да влезеш в купе със седем души, които три часа са киснели в ресторанта на гарата, яли са боб-чорба и са мезили с пача. Топла е, защото ме кара да се усмихвам, въпреки всичко, защото все още може да ме откриете по релсите, стопанисвани от БДЖ.