Спрете за миг днес. Излезте на крачка встрани от забързания поток. Спомнете си за Тях. За Светците български. За достойните българи, които ведро и бащински - с любов и укор, ни гледат от постаментите си в Морската градина.

Наблюдавах ги вчера. Преди празника им. Преди към Тях да тръгнат официалните потоци на признателност.

Те не са сами, не са ги забравили, видях.

Дете ще притича до някой от паметниците и любопитно ще вирне нос към чичкото от мрамор. Бабичка ще приседне на пейката и за кой ли път ще засрича поизтърканите букви. Младежи, маскирани за Хелоуин (как странно си съседстват двата празника на Всите и на Всичките наши светии), ще погледнат плахо към паметника и ще побързат да отместят поглед - да не си помисли някой, че знаят кои са тези, дето дори ги няма във FB и Twitter.

След тях мъж на средна възраст, със спортен екип и слушалки в ушите, ще се приближи и ще остави цвете. (Добре де, признавам, този последния си го измислих. Имаше го всъщност, там беше, мина покрай мен, но само си помисли: колко хубаво би било, ако се беше сетил да вземе цвете, а и да не му е неудобно да се приближи и да го поднесе на паметника на любимия поет на майка си под любопитните погледи на целия, разхождащ се в неделя в Морската, град).

Погледах. Поснимах малко. Послушах и си тръгнах. Бързах: да не би, зареяна в миналото, да изпусна раждането на някой нов Народен будител. Този същия, от когото имаме насъщна нужда днес. Знам, че го има някъде. Знам, че скоро ще чуем гласа му. Знам, че нямаме право да спрем да вярваме.