За да бъда и аз в крак с ежедневието, ще се спра на няколко основни момента, с които, надявам се, ще постигна почти толкова популярност, колкото би трябвало да има в тръбенето на следните елементи от живота.

Имоти:

Всичко на всичко си имам едно местенце (декарче) на петдесетина километра от Варна. Данъчните няма нужда да летят с хеликоптер до там. Най-много да открият магарето на съседите, което хем се храни обилно с трева, хем наторява овошките. Спокойно - няма да скрия за невероятното бунгало, което издигнах пред слисаните погледи на съседите. Ако щете ми вярвайте, те още са изумени. По простата причина, че бунгалото ми има врата, прозорец, но няма стени. Тези, които искат да надникнат вътре, могат до посетят мястото. Никога не заключвам вратата, но прозореца оставям затворен, за да не става течение. Във Варна обитавам апартамент, който е на името на тъща ми. Обичам много вицовете за тъщи, но гледам да не ги разказвам пред нея. Поне докато не сложа стени на бунгалото, та да имам къде да се преместя. Къща на Тюленово, вила на Боровец, мезонет в Пловдив и палат (обзаведен) във Варна – не, това го нямам, но така ми се иска...

Парите:

Никога няма да забравя първия си хонорар от вестника – десет лева. Той отиде на кино. В буквалния смисъл на думата. Купих билети за кино за мен и гаджето (сега моя съпруга). От хонорарите за някои разкази получавах толкова пари, колкото да си купя кутия цигари, която изпушвах, докато пишех следващия. От вестниците плащаха повече, но едва след като станах съветник в строителна фирма, започнах да мечтая за лимузина. Давах акъл на хората какви тухли да си купят и що за бетон да си забъркат. И си купих лъскава кола, наричана още рено 5. Данъчните нямаше с какво да се заядат, защото всичко си беше законно. Жалко, че реното предаде дух – задният му мост се откърти. Продадох го за сто и петдесет лева. С парите си купих книги. Нещо ми светна, че ако инвестирам в духовността, мога да прокопсам. Донякъде се получи, защото започнах да правя разлика между турски сериал, българска политика и сръбска музика. Но това е друга тема. Към парите мисля да отворя една подточка:

Финансиране:

Кой финансира Мариан Желев? За тъщата разбрахте. Бетон, тухли, вар, киреч – и това е ясно. Познавам няколко човека от чужбина, които са ми обещали златни зъби, ако ги науча да ядат шкембе чорба с люти чушки, да пият ракия и да заспиват под масата. Отворил съм си банкова сметка и чакам постъпления. Дотогава, за да подготвя почвата, съм на път да създам собствен политически проект, който ще кръстя: „Тц-тц-тц”. Това не е абревиатура. Пък само си представете как би звучало това „тцъ-тцъ-тцъ” на митинги по площади. Както и да е. Ще събера приятели, чийто нокът на палеца на десния им крак не е позеленял, което е сигурен белег, че е време да се напият с мастика. И ще вдигнем България на краката си. Парламента? – колко му е, ето го, на една крачка разстояние. Докато стигна дотам, ще трябва да се разкрия полово.

Пол и ориентация:

„Половото” – така тъстът ми кръсти нашата първа семейна кола VW Поло. Сега ще кажете, че се правя на луд. Естествено. Че то кой нормален ще се прави на политик. Ако наистина ме питате какво ми е мнението за педалите, само ще ви припомня, че истинският мъж се познава по това колко люти чушки може да изяде с едно шкембе. Ако и тогава не му омекнат китките, можете да сте сигурни, че ще е на път да обладае цялото човечество за хапка хляб и глътка вода. Аз съм пробвал, но в такива моменти наоколо е жена ми. Естествено, след като съм погълнал толкова много чушки, не иска да се целуваме. Но така или иначе съм готов да вляза в политиката, нали?
Забавлявахте ли се? Аз – да. Рядко ми се е налагало да говоря в трето лице. Да си призная почти си повярвах, че мога да стана част от това шоу, където дни наред най-важните теми са кой какво има, няма или ще има. За съжаление трябва да призная, че това шоу е вече познато. Нищо ново досега. Но някъде по това време започнах да вярвам, че политиката не е средство за оправянето на положението. По-скоро ние сме тези, които трябва да извърнем очи от телевизора. Преди студентите да са останали без университет, а учениците да излязат във вечна ваканция; преди хората на нашата мила родина да са напуснали, а циганите след тях да се заселят в къщите им като термити. Няма да е лошо да запретнем ръкави – не като признак на борбеност и, вижте сега, аз на всички ще разкажа играта за това, че са крали, лъгали и т. н. Не, по-скоро запрятането на ръкави е първият признак на работоспособност. Има какво да се направи в тази пълна с бурени земя. Само ние си знаем колко е плодородна тя.
„Тц-тц-тц” – помислете все пак и за това.