„… когато се удариш в решетките на свойта свобода!”

Или казано в превод: Свобода на словото в България има, но в момента излежава своята присъда. Хубаво е, че от ефира на свойта ограниченост понякога се чува по някой неин топовен салют. Лошото е, че никой не знае дали изобщо свободата ще излезе на свобода. Само от време на време се появява някой като Васко Кръпката да ни припомни с хубав текст самата действителност. Естествено, свободно слово има, както и много други кучета на синджир, бодигардове със свободни крошета, а и друго оръжие за масово поразяване в стил: Взе ми думата от устата.

Хайде сега да си поговорим за Листата в Есенна Варна (за по-кратко ЛЕВ).

Много пъти ми се искало да напукам гумите на онези малки и големи зелени машинки в Морската градина, които и по това време изсмукват суровината за поезия. Да нагазиш до колене в есенното блаженство на природата се римува с да стъпиш в едно друго истинско съвършенство. Но няма време за това. Фирмите бързат и чистят листата. Пращат ги на боклука преди поетите да са си наострили перата. Е, тук-таме може да се натъкнете на китна алейка с накапали по нея есенни листа, които от далеч фосфоресцират духовно. Но това е временно и нетрайно. Както и ограничен и спънат е онзи вътрешен наш глас, чийто думи като капещи листа ни карат да се замислим, че таз земя, над която ходим и виреем, има нужда от обновление, стимул и, казано съвсем грубичко – от тор.

Можеш да ругаеш на мегдана правителството, можеш да разказваш вицове за президента, можеш даже да закараш кучето си да препикае задна дясна гума на главния прокурор, а после на вратата на гаража си да напишеш, че мразиш турците, циганите, българите, арменците, евреите и негрите. Ще те обявят за смел и свободен. Е, и? С какво тази свобода и смелост помага на растежа на прасковите през пролетта? И с какво тя помага на облагородяването на човешката природа, освен да стимулира растежа на косми около пъпа, които доволно да се чешат?

Васко Кръпката даде много философски тон на статията. Нека продължим в този стил.

Сещам За „Бягство от свободата” на Ерих Фром, както и Бердяевия безпощаден човешки стремеж да се освободи от свободата в името на… себе си. Парадоксално е и Християнското: Който обича живота, ще го загуби! Изобщо точно този тип философия за свободата е така наредена, че е крайно време да се запитаме дали наистина се нуждаем точно от такава публична свобода на словото, за да спрем бедствените циклони в нашата българска душевност. И доколко свободното изразяване нашир и надлъж може да ни направи по-щастливи и горди. Така или иначе евроамериканските юнаци пак са ни наредили на седемдесет и не знам си кое място по свобода на словото. Но никой не упоменава за кое слово става въпрос. По вестниците? По медиите по принцип? Или словото, което се лее на улицата и отива в канализацията? То се подразбира, понеже две десетилетия ние не можем да отвърнем очи от решетките на нашата свобода. Това е така, понеже сами си избрахме да четем и вярваме на хора, които не са хранени с духовна кърма от изворите на самата природа. Т. е. за тях е смешно да се пише на падащ лист, а есенните листа са просто шума за боклука.

Природата умира, за да се възроди по-прекрасна от всякога на пролет. В България никой не жертва свободата си, за да се роди истината. Години наред наужким се радваме на свободно слово – все едни и същи неокапали листа, които сякаш никога няма да дадат път на младите и зелените. Стоят си на дървеното бюро и в името на лева се борят за ограничение на свободата. Създават интриги и свободно се хвърлят в други. Но не са виновни първенците и онези, за които ние плащаме и четем. Вината пак е в нас, че спряхме да обръщаме внимание на поетите, които са единствените господари на словото и единствените, които жертват всичко, дори живота си, за да пребъде словото свободно. „Пиша ти стих на падащ лист...” – Господи, колко свобода има в този стих на Валери! 

ЛЕВ (Листата в Есенна Варна – за по-подробно) – цялата сила, духовност и свобода е събрана в тях. Трябва само някой да ни го преведе. Има, но трябва само някой да го чуе. О, да, чува се, но е трудно да се разбере, че левът като пара е по-важна от едни обичайни скучни, капещи листа. Такъв се очертава и животът ни, ако някъде в сърцето си не намерим поне малко местенце за поезия. Поезията е предверието на духовността. Тя ни прави по-добри, а само добрият човек може да бъде свободен. И не е толкова страшна липсата на свобода на словото за мен, колкото ако веднъж завинаги запушат устата на поетите. Докато съм жив, това не бих позволил това да се случва. От тях зависи кога свободата ще излезе от своя затвор, а не от неокапалите листа на българското ежедневие. Затова още сега отивам да напукам гумите на зелените машинки, които прахосмукират поезията в Морската градина. А после, докато си мисля за свободата на словото, пак ще си припявам Васко Кръпката:

„Нека бъде светлина...”