Трябва да призная, че съм в лошо настроение... И така вече 40 години.

С възрастта от време на време трябва да избираш с кого да воюваш. Когато си млад, воюваш с всички. Ти  си като боец на ринга, биеш се с  всеки, който  излезе срещу теб. С годините осъзнаваш: това не си струва усилието, потърпи, докато не започне монтажът.

Като че ли сега съм станал по-мек, защото  най-после в началото на 1990-та мнозина в Холивуд харесаха това, което правя. След 20 години те признаха: „Той все още е жив. Той засне много неща  и при това не лоши. Не донесоха печалби в онова време, но бяха добри.”

Оказа се, че когато ми  бяха нужни пари, почти във всяка студия се намираше някой, който да ме харесва. И така аз престанах да се боря.

Може би греша, но ми се  струва, че с годините се научаваш да мислиш преди да действаш.

Когато снимах „Казино”, мразех Лас Вегас. На вас може да ви харесва Вегас, но това е място на изключителна  алчност. Той винаги е бил като отражение на Холивуд, отражение на американската култура. I can’t get no satisfaction, както пеят Rolling Stones. Още, още, още и още. Безгранична лакомия,  докато не погълнат всичко. И това мое отношение се вижда във филма.

По време на снимките на „Разяреният бик” (1980 г.) аз едва не умрях от кокаина, но по волята на съдбата всичко завърши добре, не умрях  и довърших филма. Беше ми все едно какво ще се случи с него след това, просто вложих в него всичко. Бях толкова зъл. Но това беше продуктивна злоба. Знаех, че този ще бъде последният ми филм. Чувствах, че в режисурата за мен няма повече място. Особено в Америка.

Злобата  е заложена в самата природа на човека, ако си жив, ти си зъл. Злобата може да бъде деструктивна, може да стане причина за убийство, може да те изяде отвътре. Но в същото време тя може да бъде и конструктивна.

Моят проблем е в това, че искам да правя всичко наведнъж. Исках да снимам филм за Александър Македонски, а Оливър Стоун ми каза: „В никакъв случай, аз ще направя този филм. Ти харесваш римляните, не обичаш гърците.” Казвам му: „Обичам гърците!”  „Не - казва той, - познавам те, ти обичаш римляните.”  Той наистина беше прав.

Днес  вече не можеш да кажеш нищо за каквито и да било малцинства. Заради цялата тази политичска коректност става много сложно, ако си отвориш  устата.

Аз израснах на номер 232 на Елизабет стрийт. Там прииждаха хора от едно сицилианско  градче, тъй че скоро тази сграда се превърна в малката  Кирмина – това е малък град недалеч от  Палермо, където е родена майката на моята майка.  А на отсрещната  страна на улицата, на номер 241, беше същото, само че там идваха хора от Пулици – това също е близо до Палермо, но по-високо в планината. Там е роден бащата на моя  баща. Тези две сгради се намират една срещу друга, но мама разказваше, че още щом се запознала с баща ми, се появил проблем: двамата били от различни националности. Тя така и каза „различни националности”,  макар че те просто бяха от две различни села.

Когато филмът  „Шофьор на такси” трябваше да бъде номиниран за Оскар като най-добър филм, той получи три други номинации:  за най-добър актьор, за най-добра актриса във второстепенна роля  и за най-добра музика. Сценарият и режисьорът останаха без номинации. Аз бях  много разстроен, но си казах: „Знаеш ли какво? Всъщност така трябва и  да бъде”. А какво трябваше да направя – да се  прибера вкъщи и да се разплача?

Няма безсмислено насилие. „Градът на Бог” (бразилски филм за живота на децата в беден квартал на Рио де Жанейро) – насилие ли е? Не, това е реалност, това е истинският живот, това е просто състояние на човека. Когато в младите си години бях увлечен от християнството, от католицизма, се отнасях към това твърде наивно. Дълбоко в душата си  исках да вярвам, че всички хора са наистина добри. Но реалността  надделя.

Струва ми се, че всеки чувствителен човек може да разбере, че насилието не е в състояние да промени света, а ако все пак го промени, то е само временно.

Когато се подготвяхме за снимките на филма „До краен предел”, ние с Джо Конъли – автор  на книгата, по която направихме филма, обикаляхме Ню Йорк с кола на Бърза помощ. Но особено когато си в Манхатън, усещането е направо безумно. Носим се по улиците, сирената вие... А когато пристигнеш на мястото, се оказва, че трябва да тичаш по стълбите до петия етаж. Повикването е „затруднено дишане”, но никога не се знае  какво всъщност се случва там. А ако е някой маниак, който е убил някого? Или просто човек с пистолет? И тогава се оказва, че повикването е за момче, което има сериозни проблеми с белите дробове. Когато най-после се изкачваме до петия етаж, ни посреща бабата на болното дете с думите: „Бедничките, съвсем сте се задъхали по тези стълби.” Момчето се чувстваше зле заради астмата. Но аз бях поразен от това, че жената  се тревожеше за нас.

Киното удовлетворява извечната  потребност на колективното неосъзнато - потребността  на хората от общи спомени.

Когато чувам да казват, че трябва да проявяваме състрадание, аз не разбирам как въобще е възможно това в градските условия, особено в Ню Йорк. Как да запазиш способността си да бъдеш съпричастен към човешките страдания, които виждаш навсякъде.

Времето минава, аз остарявам и започвам да забелязвам, че имам нужда просто да постоя в тишината и да помисля. С Ричард Гиър, който от години е ученик на Далай лама, сме обсъждали проблема за насилието. Той казва: „А може би ненасилието е революционно”. Може и да е така. Възможно е това да е крайната форма на революцията. В какво се изразява нашата същност? В жестокостта или в любовта и състраданието? И в eдното, и в другото. Рано или късно една от страните трябва  да победи.

Най-трудно е да се запази исконната простота.

Неотдавна слушах как Стивън Хокинг – физик, автор на знаменитата книга ”Кратка история на времето”, говореше за началото на времената, началото на Космоса. И знаете  ли, има нещо успокояващо в това, че ние сме само част от нещо безкрайно голямо. Приятно е да чувстваш, че на теб ти е нужно просто да се впишеш в системата, а не да  се бориш и да убиваш, за да постигнеш... какво?  Да спечелиш още един милион долара? Но за какво? Децата ми са устроени. Родителите ми не са между живите. Брат ми живее добре. Значи, просто ще пропилея този милион.

Веднъж Оливър Стоун ме попита: „Какво искаш да постигнеш в киното?” И аз имах наглостта да кажа: „Надявам се моите филми да оставят някаква следа”. Той  се разсмя:  „Ти правиш филми, за да оставиш следа?”, а в действителност искаше да каже: „Ти незабавно трябва  някак  да овладееш своите амбиции.”

Разбира се, приятно е да четеш за себе си, че си най-великият от съвременните американски режисьори, но аз се научих да не приемам това сериозно. Не трябва да бъдеш прекалено надменен. Тогава именно нещата вече не се  получават... А ако говорим за киното, сега  има много хора, които правят отлични филми: Стивън Спилбърг, Франсис Копола, Бернардо Бертолучи, Дейвид Кроненберг, Робърт Олтман, Спайк Ли, Чарлз Бернет, Оливър Стоун, Уди Алън. А има още и китайско кино!

Мен не ме канят в Белия дом, когато там  гледат мои филми. Канят всички, но не и мен. Много американци, както и аз, чувстват, че всички тези разговори за войната (войната в Ирак) в действителност имат икономически подбуди и отчасти всичко е свързано с нефта.

Мисля, че главното е  да се уважава чуждият начин на живот, че е задължителен дипломатическият подход в разрешаването на  подобни конфликти.

Аз съм  бивш католик, но все пак католик- от това не можеш да избягаш. Някога исках да стана обикновен енорийски свещеник. Но аз не можах  да балансирам това желание с външния светски живот. Не разбирах как човек може да съществува в тези две измерения. Как да живееш  по Новия Завет, следвайки  новозаветните закони на любовта към Бога и към ближния  в  съвремения свят.

По  една или друга причина аз винаги съм в лошо настроение и нищо не мога да направя  с това. В работата винаги има  известна доза злоба. Може би с възрастта тя  намалява, но я има достатъчно. Затова в моите филми има  много хумор. Налага се, защото всичко около нас е абсурдно. Аз също съм  човек на абсурда. Рядко се срещам с хора. Повече от всичко обичам да се затварям в прожекционната зала и просто да гледам кино.