Жан Руо е френски романист, носител на наградата “Гонкур” за произведението „Полета на честта” през 1990 г. 

Във Варна той ще изнесе пред френскоговорящата публика лектория на тема: „ Ако умре романът, умира и Франция”, тази вечер от 18.00 ч. във Френския алианс. С него се срещнахме часове преди началото на срещата с почитателите на френската литература и проведохме разговор, посветен на романа като феномен.

- Г-н Руо, какви ще бъдат вашите аргументи, с които ще развиете тезата си за връзката между романа като вид литература и Франция?
- Когато започнах да пиша през 70-те години, беше немислимо да пишеш романи. Това беше епохата, когато романът се обяви за буржоазен, декадентски продукт и се търсеха други форми. В тези години се авансираха т.нар.литературни опити като жанр. Романът бе определян за реакционен жанр. Имаше теоритични текстове, педназначени на смъртта на автора и на смъртта на романа-Ролан Бард бе написал през 1968 г.текст, под названието „Смъртта на автора”. Едно общество забрани романа, забрани възможността да се разказват истории чрез романа. Хората от моето поколение трябваше да се научат отново да пишат истории. Моят роман, с който спечелих „Гонкур” бе немислим като начин на написване и съществуване през този период.

- Ако умре културата, тогава какво ще се случи във Франция?
- Романът и историята във Франция са обусловени дисциплини, ние изживяваме своята култура чрез романистиката. Като се намалява влиянието на Франция в исторически контекст - се намалява и влиянието на нашата литература. Знаете например, че през 19 в. е било традиция да се говори френски език, да се чете нашата литература в оригинал. Франция загубва своето влияние през 1940 г., когато е завладяна от Германия. Ние сме били пропити от идеята за величието на Франция, във всички кралски дворове на Европа се е говорил френски език. Трябваше ни време да преглътнем факта, че Франция вече не е велика сила. За да се избегне тази жестока истина се роди идеята за смъртта на романа като жанр.

- Френското общество се характерезира с изявената си гражданска позиция по различни социални теми, спомняте ли си подобен феномен, какъвто днес съществува в България-обединението на интелектуалци, артисти, творци, които изискват оставката на своя културен министър?
- Функцията на министъра на културата според мен е на човек, който има за цел да определи пътищата и нуждите за финансиране, за да се създава културата. Не възприемам личността на министъра на културата като на създател на културния живот, така че той е посредник и трябва да бъде помощник за развитието на културния живот. Културният живот е дело на творците.

- В романите ви има истории, свързани с детството. Какво се крие зад образа на детството?
- В „Полета на честта” остъства фигурата на разказвач. В структурата няма хронология, а около темата на смъртта се развиват фрагменти. Смъртта на Франция, обвързвам с идеята за смъртта на милиони хора през втората световна война. Опитвам се да разкажа за смъртта, чрез начина, по който тя се преживява през детството. Чрез романа преживявам траура на една държава.

- Какъв е сюжетът на последния Ви роман от 2009 г. „Обещаната жена”?
- Разказвам за една любовна среща. Идеята ми беше да създам елемент на фикция. Никога не пиша романи само за да разкажа една история, зад романа винаги експериментирам с формата, търся мястото на автора зад специфичната му форма.

- Голяма част от българските читатели познават творчеството на Милан Кундера, автор, който живее във Франция и разказва през погледа на един източен човек с неговата сетивност за живота в тоталитарното време. Какво е вашето мнение за неговите романи?
- По някакъв начин творчеството на Кундера и идеята ми за романа се преплитат в едно. Той идва във Франция, вследствие на политическите събития в Източния лагер. Неговите романи са един вид реакция срещу тоталитаризма.