Голям студ, не се издържа, и вятър, аууу, много неприятно, абе гадна работа, но поне децата се радват, да имаше кой да изчисти тротоарите... Ей такива неща чувам, откакто градът побеля. Ами да – студ е. Ставам сутринта, поглеждам през прозореца и... аууууу. Студ, че и виелица. Казвам си обаче – е и какво от това. Мия си очите, поглеждам се в огледалото и се сещам за нещо, което четох снощи – усмихни се на себе си. Изведнъж студът изчезва. Или по-точно усещането за него.

Веднага след банята излизам на терасата да проверя дали е така. Все пак топлината може да се дължи на горещия душ :). Излизам. Няма студ. Напротив – аз излъчвам топлина. Сериозно! Виждам през терасата, че един комшия рине с лопата на паркинга, за да си изкара колата. Аз моята я продадох, но си викам – какво пък, мога да изчистя стълбите пред входа. След малко вече съм там и изпълнявам задачата. Не усещам студ, а точно обратното – топлината все още е тук. Полафихме малко и с комшията, защото само работа не може, трябва да има и почивка.

„Виж съседите-тарикати“, казва ми той. „Накацали са по терасите, пушат цигари и гледат. Чакат да изрина паркинга и да слязат наготово да запалят колите си и да заминат.“ Казва го обаче с усмивка, някак бодро и весело така. Не му пука, че ще се възползват от неговия труд наготово, дори се чувства победител.