Виена по Коледа: излъскани подове, елегантни двойки, валс до изтощение и претенциозни репортажи, които завършват с романтична въздишка в смисъл: „Ех, да можехме и ние да се покатерим при хай-лайфа...

Звучи толкова тривиално, че нито за миг не съм пожелавала да ми се случи...

Виена по Коледа: излъскани подове, елегантни двойки, валс до изтощение и претенциозни репортажи, които завършват с романтична въздишка в смисъл: „Ех, да можехме и ние да се покатерим при хай-лайфа... макар и само за тази Коледа, или за част от нея!” Допълвам и изумлението, което още от малка ме обхващаше след реплики от типа: ”Мечтая да видя Виена по Нова година!”, поради твърдото ми убеждение, че мечтите са нещо далеч по-значимо и съществено от желанието за една екскурзия. С две думи: за мен Виена е изключителен град. Виждала съм го през всички сезони и отново и отново бих предприемала пътуване към него, но никога не бих планирала това да се случва по Коледа и вероятно всеки би ме подкрепил от практична гледна точка. За съжаление цената на хотела и коледната вечеря винаги държат превес над възхищението от красотата!

И все пак ми се случи именно това: Виена по Коледа. Трябва да кажа, че още през първите няколко часа промених отношението си към целия цъкащ и ахкащ от възторг свят, защото заедно с нас през нощта тук дойде и снегът, за една нощ наваля така, че сутринта от прозореца на хотела не можах да позная улицата и не можах да повярвам: „Това същата Виена от всички предишни пътувания ли е, или е просто един фантастичен зимен сън, който ще си тръгне с размърдването на клепачите ми?!” Белите пухчета нежно покриваха изящните сгради около хотел „Бетовен”, застилаха стъпалата на близкия италиански ресторант, превръщаха достолепната катедрала “Св. Стефан” в някакво грандиозно божествено послание от миналото към бъдещето, засипваха улици и площади и правеха незабравима и без друго невероятната сграда на Операта. Само тези картини ми бяха достатъчни да разбера, че възхищението на човечеството от коледна Виена не е някаква надута претенция за елитарност, а просто дължима оценка на красотата. При това искрена и от сърце.

Великолепните сгради, прилежно наредени една до друга, сега покрити със сняг, даваха още повече простор на погледа, на дъха и на въображението. Никога не съм предполагала, че съчетанието на изящна архитектура с декемврийско време може да постигне толкова чудеса! Някъде там от висотата на своето историческо присъствие паметниците на Мария Терезия, на Щраус, Моцарт и Гьоте хвърляха изпълнени със задоволство погледи към сияещата от снега Виена, а жителите на града се стичаха към един от традиционните пазари, където можеш цяла събота да ровиш по щандовете, да оглеждаш фигурки с антикварна стойност, или просто да си губиш времето, заобиколен от човешко присъствие и предмети като на „Порто Бело” в Лондон или на крайбрежната в Барселона.

Ние, обаче, решихме да отбележим красивия снежен ден в замъка „Шьонбрун” и определено случихме в избора. Още щом паркирахме на една от съседните улици и стигнахме до кръговото пред двореца, оценихме невероятното съчетание на стиловете барок и рококо с коледната атмосфера на днешния свят. Предстоеше вълнуващо преживяване и ние се гмурнахме с радост в него! На път към двореца се смесихме с многобройните туристически групи, втурнали се към същото приключение. Всички ние искахме да бъдем част точно от този момент на Виенската Коледа и това правеше пътя ни общ и устремен към огромната жълта сграда с 1440 стаи. В пространството преди двореца унгарска, полска, немска и японска реч се сливаха във вълнуващ коледен хор, съчетан с класическите пиеси, които звучаха от сцената пред главния вход. Всички се трупахме пред входа на прекрасния кладенец (името на двореца е свързано с кладенеца, който някога бил използван от императорския двор). Музиката подсилваше усещането за зимна приказка, изровена от далечни времена, но фино и симпатично адаптирана към днешния ден.

Може би част от усещането за любопитна смес от всички времена бяха не само регистрацията на туристическите автобуси и знаменцата в ръцете на екскурзоводите, но и фактът, че всеки император, веднага щом сложел начало на своята епоха, добавял или променял по нещичко от интериора и екстериора на „Шьонбрун”... Дали по съображения за личен комфорт, или по старата изпитана рецепта на императорите да оставят своя следа в историята, па макар и с ремонтни дейности... това вече е отделна тема, по която малко специалисти биха се изказали с категоричност... Но усещането действително беше за невероятна и неповторима Коледа!  Дори подрязаните дървета, митологичните скулптури и фонтанът на Нептун, които несмутимо надзъртаха из-зад витрините на главния вход, сякаш вземаха участие в този съвършен класически коледен ансамбъл.

Впрочем, за мен беше повече от странно пред „Шьонбрун” под акомпанимента на цигулки и пиано някой да нагъва сланина и бекон за 4,80 евро, както правеха повечето посетители на този коледен базар, а наоколо примамливо да се носи традиционното ухание на вурстчета и пържени картофи... Но нали коледните вълшебства нямали край? Та може това да са част от фокусите на историята: пред ловната хижа, която Хабсбургите превърнали в своя лятна резиденция, днес жителите и гостите на Виена да хапват, да пийват и да се веселят в чест на предстоящата Нова година и да си правят снимки пред великолепните стъпала на изящния дворец, където навремето сигурно самото споменаване на думата сланина било проява на лош вкус! Ах, да! Пропуснах основната нишка от аромата, който витаеше наоколо. Разбира се, греяното вино с канела, което една приятелка искаше задължително да пия от нейно име. Беше ми го поръчала още на тръгване от България заради детството си и заради спомените от коледните базари в Германия. Признавам си: не изпълних заръката! Просто миризмата е толкова силна и натрапчива, че не искам да си представя колко натрапчив би бил  вкусът на това билково вино с канела, въпреки, че за цяла Европа явно питието е неотменен и любим коледен специалитет. В крайна сметка всичко е въпрос на вкус, така че пропускът ми е простен. Иначе бях първа на пунша, коледните гевречета и капучиното.

Между другото, винаги съм се впечатлявала от успешния начин на австрийци и германци да продават сувенирни чаши! Тарикатска коледна работа! И в „Шонбрун” беше същото: чаят струва 2 евро, бирата 2,20, „Амарето” – 3,40, водката е 3,50. Когато си поръчаш, плащаш 2 евро депозит за порцелановата чаша, в която ти наливат питието. А именно такава сувенирна бяла чаша с изображение на замъка е блянът на всеки турист, който жадува да има у дома предмети-спомени от местата, на които някога се е разхождал. Така че бизнесът с чаши в Шьонбрун”, като на всеки друг коледен базар в тази част на света, върви стабилно и определено е печеливш. Да си, призная, нито за секунда не бих помислила да върна чашата: един мил порцеланов спомен от коледна Виена, спомен за сняг, изящество, класическа музика и вълнуваща коледна атмосфера, каквато не винаги и не навсякъде хората умеят да постигат с такава лекота и съвършенство! Улових се дори, че наблюдавам всички наоколо. Никой нямаше и най-малък интерес към депозита. Всеки допиваше последна глътка, прилежно прибираше чашата в чантата с туристически спомени, слагаше ръкавиците си и продължаваше към следващия щанд от коледния базар в „Шьонбрун”. И всеки следващ щанд беше просто откритие. На него бяха подредени ръчно изработени стъклени фигурки, порцеланови ангелчета, коледни свещи с най-невероятни форми и размери, миниатюрни дървени къшички, коледни украшения, дървени фигурки и красиви керамични изделия. И всичко това между уханието на капучино и коледни лакомства и под звуците на класически пиеси.  Допусках, че ако Моцарт гледа някъде отстрани, със сигурност се чувства доволен, че духът на класиката не е напускал това великолепно място още от времената, когато той бил едва на шест годинки и свирил в една от залите на „Шьонбрун”.

- Искам! Искам го, мамо, моля те! - Това вече беше гласчето на друго шестгодишно момченце, което не се казваше Волфганг, а Йеремиуш и беше категорично решено да остане завинаги пред шанда за гевречета, ако не получи едно от тях.

Гласчето за кратко се открои сред останалите шумове на приятното оживление. После веселата международна глъчка продължи, комбинирана с щракането на фотоапарати, със смехове и класика и с едно невероятно усещане за лекота и радост, което се помни дълго след това. Вярно, гевречетата бяха произведения на кулинарното изкуство и туристите се редяха на опашка не само да ги кусат, но и да се снимат пред щанда. След половин час, когато се сетих за Йеремиуш, потърсих с поглед заветния рай на гевреците. Него го нямаше там. Вероятно се е сдобил с желаното, или просто групата е бързала обратно към автобуса, та са го склонили да пропусне хапването. Кой знае... За сметка на това отпред бяха строени следващите Йеремиуши с родителите си, следващите японски туристи енергично щракаха фотоапарати и следващите премръзнали гости потропваха на опашка за греяно вино с канела в сувенирна чаша с изображение на „Шьонбрун”... В очакване тази Коледа да бъде по-хубава от всички Коледи преди нея.

А някъде там от висотата на своето историческо присъствие паметниците на Мария Терезия, на Щраус, Моцарт и Гьоте хвърляха изпълнени със задоволство погледи. И Виена предколедно сияеше в снега.