Дванадесет пъти в годината се учудвам на еднопосочните англичани, които се влияят на статистика от рода на: колко месеца прекарваме в бръснене, пред огледалото, в тоалетната или в колата. После сто пъти на ден се питам – 80 процента от които в скучните следобеди – как е възможно статистиката да ти е основното меню за повдигане на духовния метаболизъм.

Оставям замалко на мира англичаните – най-големите консуматори на статистика. Не знам доколко самите те са си виновни за правите ъгли в начина им на мислене и култура. Така или иначе тяхно право е да избират по колко пъти да си топят бисквитката в следобедния чай.

Наскоро излезе една класация (поредната), където се твърди, че българите сме най-нещастни/тъжни/песимисти. Не го чувам за първи път. Нали се сещате, че тази класация не е направена от Нигерийската академия на науките или Ямайския научен университет. Статистиката я правят онези, които искат да дърпат конците на света и се опитват да ни намекнат научно колко сме жалки, тъжни, бедни и необразовани. Според мен тези подредби са чисто уронване на авторитет и абсолютна агресия, ако трябва да се гледа от страната на нашите права. И най-лошото е, че ние вярваме на тия статистики, излезли от така наречените научни среди. Всички сме готови да кимаме в знак на съгласие. А забравихме хубавите моменти, най-милите усмивки, веселите компании... Хайде, да се огледаме – колко останахме в тази България и нима наистина сме най-нещастни? В последно време отвсякъде ни заливат с цифри. И ние пак навеждаме примирено глава. Не, не може да сме чак толкова зависими от едни числа.

Статист – тази дума винаги ми е звучала агресивно, грубо и дори на моменти вулгарно. Като садист, каратист, сумист, мазохист. В самата дума има прекалено натъпкани „с”- та и „т”- та – все едно думата е малък автобус по натоварена линия и в нея някак си са се побрали съскащи и тъткщи букви. Метафорично погледнато статистика си остава едно тихо оръжие за масово поразяване на оптимизма в подрастващите нации. А ние, българите, някак свикнахме да бъдем последни в хранителната верига на този вечно консумиращ глобален организъм – при това не като съставка, а като тоалетна хартия, с която всички се бършат и после захвърлят. О, разбира се, че имаме причини. Отидете в някой малък град – хората вървят с наведени глави, отчаяни от живота, от себе си дори. И последното нещо, за което си мечтаят, е един статист, който с четири лаптопа едновременно изчислява от каква доза самочувствие се нуждае уж напредналото западно общество. Но като попитате тези хорица защо са тъжни, те ще отвърнат нещо от рода на: „Ами прочетох, че...” – така и така. После ще се огледат, ще видят положението си и веднага ще се превърне в протеин за поредния наточен статист. И ще продължаваме да се чудим защо се саоизяждаме, обвиняваме един друг и сме готови очите да си избодеме.

Не, не може да няма вратичка за измъкване от този черен песимизъм. Причината дори не е в политиката. По-скоро сякаш забравихме да пишем с големи букви думи като Радост, Семейство, Любов, Бог, Щастие. В тези думи няма нищо съскащо и тъткащо. По-скоро всеки си ги носи в сърцата, но дотам статистиката сякаш няма сили да стигне. Всъщност ние можем да бъдем най-веселата нация, ако пожелаем. И неведнъж сме смайвали света. В нашата история няма праволинейност и настъпателност. Ние сме подвластни повече на емоции и страсти. Но и ставаме прекалено лесна жертва на едни умни главици, които лицемерно ходят на църква, докато шест дена в седмицата се насилват да мислят как да изкарат пари от всичко.

Всеки пети богат англичанин, според мои лични проучвания, се хвали, че е тръгнал от нулата като е разхождал кучета, чистил е улици и е разнасял мляко – след това е станал голяма клечка, пише книга за живота си и дава съвети. От време на време използва статистиката като прожектор, за да ни светне колко нещастници има на този свят и как само неговата страна му е дала шанс да се издигне. Този контраст, ако не с цифри, то дори с оръжие ще се подържа, за да може да изпъкват развитите страни. Те се развиват благодарение и на нашето отчаяние. А то го има, защото някой изкуствено го подхранва. Можете да си представите двама души, които са на ръба да емигрират. Прочитат, че живеят в най-загубената страна на света и вече чашите им са прелели. И къде, мислите, отиват – в най-веселата и светла страна, според статистиката. Ето защо трябва да забранят статистиката да се изнася зад граници. Да си ги пишат и да си ги четат у дома, в тоалетната, където прекарват шест месеца от живота си в смесица от ароматизатори и други миризми.

На гроба на вожда на всички статистици Дж. Галъп пише: „... 79 процента от американците вярват, че той живее в рая.” В този ред на мисли би трябвало 100 процента от глобалния свят да смята България за ад. Вие така ли мислите? Ако повече от петдесет процента от вас отговорят с „Да”, то значи статистиката е победител.

И все пак осемдесет процента от вас прочетоха тази статия заради заглавието. За тях е отговорът: един статист може да изяде неограничено количество банани. Поне докато има маймуни, които да му вярват, че това е основната храна за щастлив живот.