Циганско лято

Архив Варна

24-12-2010, 12:30

Снимка:

СНИМКА:ВИОЛЕТА РУСКОВА

Автор:

ЕКАТЕРИНА СТАНЧЕВА

Всичко от Автора

Екатерина Станчева е на 17 години и вече е готова да напише роман. Не, тук не става въпрос за онази наивност, когато крилете на младостта си мислят, че имат достъп до всички точки в земята на духовността. При нея са налице една сериозност, отговорност и не на последно място – грамотност: не само при изписването на думите, но и при спазването на правилата в литературата. А не си личи да го прави наизуст – идва й отвътре и точно заради това може да се каже, че талантът е вече в очакване на втори сезон в своя растеж. В разказите на Екатерина има една особена вглъбеност, която кара читателя да потъне в самата история. Тъгата в нейната „мастилница” преобладава. И точно тук някъде се появява магията. Пишейки тъжно, тя ни кара да се вълнуваме с героите, да преживяваме емоциите им, да страдаме с тях и да стигаме по естествен път до своя личен катарзис.
Четейки това навярно ще си помислите, че Екатерина е завършен разказвач, литератор, писател. Не. Струва ми се, че подобно понятие не важи и при истинските белетристи, които не спират да развиват творчеството си и никога не казват, че са завършени творци. Направят ли го, просто няма да има с какво да ни изненадат. На Екатерина тепърва й предстои да ни предложи още много хубави истории. И, надяваме се, един ден романът, който тя копнее да напише – да види бял свят.
А сега представяме разказа, който тя създаде по време на работата ни в литературна школа „Роса”: „Циганско лято”.
Мариан Желев






 

 

 



Дядо Горан – най-усмихнатият и приветлив жител на село Кукувица. В действителност сега селото наброяваше по-малко от 10 жители, така че не беше много трудно за добрия старец да си спечели тази титла. Преди време хората тук си имаха поминък и животът им беше спокоен и щастлив. Тогава дядо Горан също си имаше работа. Той ставаше в ранни зори, отиваше в съседната на къщата си пристройка, поздравяваше Мирка, отиваше да нахрани и Чочко, след което се връщаше в дома си и започваше да майстори чудни дрехи за селяните. В действителност най-голямата болка на дядо Горан беше тази, че съдбата така и не го дари с възможността да има деца. А и неговата дългогодишна съпруга много рано си отиде от земния свят. Така старецът остана сам. Единствената му утеха бяха Мирка, кравичката, която преди време един селянин му беше дал срещу приказните рокли, които дядото беше ушил за дъщеря му, и Чочко, малко прасенце, което по незнайни причини само се беше озовало в двора на възрастния човек. Той беше разпитал селото, но никой не си позна малкото животинче.

Най-вероятно някой от изселилите се беше пропуснал да си го вземе. Но донякаде това беше добре, защото вместо да краси нечия новогодишна трапеза, то си живееше най-спокойно в дома на добрия старец.

Преди време жителите на Кукувица наброяваха над 150 души, всеки от които се радваше на дрехите, които майстореше дядо Горан. Той не можеше да си позволи да използва скъпи материи, но въпреки това всяка селянка, носеща премените, които той беше ушил, се чувстваше като принцеса. Дори и работническите дрехи той майстореше с такова внимание и усърност, че те се превръщаха в произведения на изкуството.

Но ето че сега добрият старец изгуби своята работа. След като младите решиха да си търсят късмета из градовете, жителите на селото рязко намаляха. Сега шивачът нямаше за кого да твори и дните му ставаха все по-скучни и еднообразни. Известно време след заминаването на младежта, той продължи да шие, но след като платовете му привършиха, човекът осъзна, че нито една дреха не беше купена и той нямаше пари за нови тъкани.

Така старецът изостави своя занаят. И дните за него започнаха да се нижат все по-бавно. Къщичката му постоянно светеше от чистота, защото от сутрин до вечер, търсейки си занимание, дядо Горан все метеше, бършеше прах, миеше прозорци, поливаше градинката пред дома си и береше плодовете на своя труд, които бяха единственият му, но предостатъчен източник на прехрана. А когато и това му омръзваше, той отиваше при Мирка и Чочко, играеше си с тях и им разказваше чудни истории. Той възприемаше животинките като свои дечица и те сякаш бяха единственото хубаво нещо в живота му, откакто старецът овдовя и загуби работата си.

В действителност Кукувица беше едно прекрасно кътче, но за жалост като всички красиви места и това беше трудно за откриване. Пътят към селото, по който на места можеха да се забележат остатъци от някога съществуващ асфалт, сега беше толкова каменист и стръмен, че малцина бяха тези, които биха поели по него, особено ако не знаеха къде ще се озоват и какво ще намерят. Но рискувалите да потрошат автомобилите си, се изправяха пред величествената природна гледка, разкриваща се от селото. Странно е как изселниците бяха напуснали това прекрасно кътче от земната повърхност, позволявайки къщите им да се обградят от бурени и да останат само спомен от някогашен живот. Но това беше тъжната действителност.