Добре все пак, че ми е останал гъделът – онази слабост, която обичаме да наричаме наивност, но пък която винаги ме е зареждала с оптимизъм. Отчитам известна доза лудост, но накъде без нея. Както казваше вулгарно самозачеркващият, но качествен Буковски: „Има хора, които никога не полудяват. Сигурно живеят ужасно.”

Какво ще стане, ако България си затвори границите? За всички, за всичко – никой и нищо да не влиза и обратното? Умните глави в такива моменти стигат до цедене на сентенции от рода на: Има два варианта... Та ще се направя на умен. В първия вариант се самоизяждаме. В Европейския съюз най-после ще си ударят по два качествени шамара, защото е крайно време да разберат, че на континента им живеят канибали. Вторият: 21 век е обявен за Златен за България.

Първият сценарий ни е ясен. В този момент така или иначе ние се изяждаме. Само че се опитваме да го правим все още с нож и вилица, заради угодническата позиция да се харесаме на някого. Но не забелязваме, че вместо лигавник, имаме омотано на врата си бесило. И като няма кого да ядем, да разкъсваме и да пробождаме свирепо – сами ще си бутнем табуретката рано или късно.

Вторият сценарии е за луди глави. Затова и седнах да пиша.

Затварят границите на България. Преди това дават възможност на всички мърморковци да си стегнат багажа и да се заселят най-после навън, а пък на измъчваните от хронична българска носталгия да се завърнат. После заключват границата и дават ключа на бебе 2012 да го пази до навършване на пълнолетие.

С усмивка – тикът на оптимистите – първото, за което виждам положително развитие, е земеделието. Така или иначе трябва да се яде. Край на портокалите без семки от Гърция, на пенсионираното ирландско телешко и на краекожията на германския шпек. Най-после по поляни и пасища ще заблеят кози и овчици, кравите ще излизат отново с биковете, а зърното ни винаги ще стига. Царевица, фураж, боб, леща, месце - можем да си произвеждаме всичко необходимо и никой вече няма да чете етикетите в магазините откъде е вносът на нахут, примерно. Ще има и олио, и семки за запалянковците, които най-после ще се върнат на стадионите, понеже футболът ще се е превърнал в удоволствие, а не в биде за наведени пишман спортисти.

България има огромни водни запаси и никой няма да остане жаден. Колкото до почивката – кеф ти море, планина, ски, разходка с корабче. Ще се научим да правим и коли – въпрос на национална гордост, – макар да не е толкова задължително. Но нали трябва все пак талантите ни да творят тук. Имаме потенциал да измислим не само кола, която върви с вода, но и да създадем нация, която отново да изникне от нищото.

Въпросът е: Самодостатъчни ли сме си? И: Ще си стигнем ли? Ще успеем ли да се задоволим сами? Едва ли е нужно да обяснявам колко е богата на залежи природата ни и как може да изхрани и задоволи още един комплект българи. Намекът е друг: ще можем ли да оцелеем плътно един до друг? Защото към този момент по всичко личи, че отворени граници, Шенген, евтини самолетни билети и фейсбук по никакъв начин не ни правят свободни. Защото, ако беше така, нямаше да ни е страх да пускаме телевизора, откъдето изскачат хора, държащи в едната си ръка кръст, а крият зад гърба си нож. Но го правим, защото по-лесни за консумация са гредите в очите на другите, отколкото клечиците в нашите. И неусетно, за едно поколение, всички се превърнахме в черни овце. Вече не блеем, а ръмжим, понеже сме опрашени от вълчи бяс.

Но да не се отплесвам, а да помечтая (полудувам) още малко с идеята за затворените граници на България.

Спира корупцията по границите – митничарите стават социални работници, а шефовете им и бившите посланици могат да кандидатстват с конкурс за директори на детски градини. Всичко ще си имаме и нищо няма да ни липса. Щем не щем и към ближния ще започнем да се обръщаме любезно, защото просто няма да имаме друга алтернатива. Нямаме техника, нямаме възможности? – о, не, стига с тези скимтящи оправдания. Вече няма няма – напъваме се и го правим, ако искаме да сме задоволени и проспериращи в собствените си очи. Ще си строим къщите, мостовете, тунелите. Вяра, способност, достатъчно ум и дързост – едва ли от Хан Аспарух и Кирилицата насам има нужда да доказваме тези си качества.

Комунизъм – не, не вкарвам никаква идеологии. По-скоро си мисля за психологията на човека в затвор. За отрезвяването му и вкарването му в правия път, няма нужда дори психолог да му казва, че трябва да работи, да произвежда и да създава, за да се чувства полезен и щастлив. За 21 години пълнолетна демокрация, ние употребихме всички грехове, извършихме многократно най-тежките престъпления и се изхитрихме да използваме всякакви вратички на закона. Но със затваряне границите на България – край! Присъдата ще ни е да произведем преди всичко любов към хората край нас. А и към себе си – един вид гордост, че правим сами всичко за благото на една страна, която Господ така или иначе няма да забрави. Защото и от 111 хил. кв. км се влиза в рая.

Хареса ли ви? Когато споделих за първи път идеята си за затваряне на границите, щяха да ми забият вилица в ръката. Усмихнах се – не като човек, който знае, че това е неосъществимо. О, лудостта няма граници! Дано съм лош пророк (!!!) като кажа, че скоро ще има войни за храна и вода. Населението на планетата се увеличава. ГМО – това ще е най-малкият проблем, наистина. Няма да можем да се изхранваме, да си утоляваме жаждата. 9 млрд. души – ще бъдем живи, когато се нароим толкова. Пред онези от нас, които ще си останат с тиковете на оптимисти в България, ще имаме да решим много важен въпрос: Ще можем ли да виреем заедно или най-после да свършва това представление, продължило повече от 1300 години, и всеки да си ходи по къщите?

За финал: приемете като послеслов молбата ми всеки заинтересован да сподели в социални мрежи и всякакви пощи идеята за затворените граници на България. Жалко би било такава спасителна лудост да не се огледа от всички възможни страни. Приемам дори и добре подострени вилици...