През погледа на атеиста кварталният пункт е осветен параклис – заради облъчването от непрестанни надежди, молитви лично производство и почти утопични бъдещи творчески планове. За вярващите пък, 6 от 49 и останалите могат да изиграят основно и неопровержимо доказателство, че Господ обича да проявява българската си черта.

Когато бях малък, „пункт” беше една от най-трудно произнасяните и в същото време най-странните думи за мен. Заради струпването на толкова много съгласни букви край една единствена гласна, пункт бе истинско изпитание за произношението ми и винаги се сещах за следното сравнение: как се тъпче фас с пета – точно така езикът се качва до небцето след „н”- то и там хубавичко зафасява „к”-то и „т”-то.

Вчера, събота, 5 февруари, във Варна, а навярно и навсякъде в България, всички хора бяха съгласни да се тъпчат до колапс в пунктовете. Опашки, променени работни времена, търпение и истинска национална мобилизация по откриване на печелившите числа.

А в петък бе малко по-спокойно. Тогава можеше с просто око да се види как хората влизат духовно и физически усмихнати, весели, нарамили една камара мечти. Кой си представяше почивка и малко бунгало доживот на Сейшелите, кой пък отдавна бе тръгнал на околосветско пътешествие, а друг пък се бе влюбил в една десета от авто-колекцията на Джей Лено. Инструктирани тотаджийки (още една интересна дума, напомняща ми опияняващата: казанджии) пожелаваха на всички късмет. Хората плащаха с дребни пари за наполовина осъществените си мечти, излизаха навън и всичко им се струваше песен: усмихваха се, даваха предимство на пешеходците, не паркираха на местата на инвалидите и най-после се обаждаха на близките си, с които отдавна не се бяха чували.

Днес, когато пиша тези вдъхновени редове, е 6 февруари, неделя. Само след няколко часа топчетата ще се завъртят в сферата. И според личните ми параекзистенциални наблюдения, милионите трябва да преминат в нечии треперещи ръце. С риск да бъда замерян със стари фишове, дребни монети и софийски павета, бих излязъл и срещу себе си като директно се обърна към фабриката за илюзии - тотото: „Моля, запазете милионите още няколко месеца, даже година!” Ние имаме нужда от тях. Сега повечето от нас дори не поглеждат кризата. Други пък престанаха да мислят за болните си крака. Трети потънаха в сладка, пухкава дрямка, забравили да си пуснат фиша. Но това едва ли има толкова голямо значение. Важни са милионите – да ги има, пък дали ще пускаме фишове – кой му мисли толкова.

Нито СРС-тата, нито оставките на партийни подпори, нито дори следващият скандал по сценарий няма толкова дълго да ни топлят. Фактът, че онези шест нули стоят и се уголемяват, ни карат да се чувстваме като бебенца край камина, като рибари край язовира летем със студена бира на сянка и като туристи с билет за околосветско. Няма значение дали сме европейци, шенген-менген и дали под краката ни пълзи Набуко, северен поток или не знам си кое друго пипало. Ние искаме само да сме щастливи. Защото, благодарение на илюзията, че ще забогатеем, ние разрушаваме границата на обикновената си човешка природа, ставаме истински свободни, ефирни и успяваме да се докоснем до един приказен свят, който в други случаи е варден от коварни препятствия като: препитание, бъдеще, криза и др.

И тук – мисля, че моментът е подходящ – е крайно време да се обърна към здравната каса. От Вас, мили ми социални работници, зависи бъдещето на нашата нация. Няма значение колко милиони харчите за здравето на пациентите, как се грижите за онкоболните, майките с деца и бащите с проблемни бирени коремчета. Отделете едни 5-6 милиона за духовното здраве на българите. Разигравайте ги, поощрявайте ги, гъделичкайте ги с билбордове и клипчета в прайм-тайма. Ще видите как нацията ще цъфне и ще даде плод – едно ново поколение от най-щастливите хора на земята (според девет независими статистики). Тук ще се надпреварват да идват като на санаториум, ще искат хора от цял свят да научат за щастието и мечтите на българите. А нашата Мила Родина ще бъде обявена за свещено преддверие на рая.

А ако някой все пак спечели милионите, нека постъпи като онзи добър човечец от Ловеч: изобщо да не си ги потърси. Сигурен съм, че той всяка седмица пуска тото. И дори и да продължава да печели всеки път, едва ли някога ще си осребри фишовете. Просто заради едни пари ще си загуби илюзиите. Завинаги.

Тото Пункт – това е нашият официален олимпийски стадион. Там са важни участията, не медалите. Честито на всички печеливши!