Иван Темелков, старши спасител в Гражданска защита-Варна, е изкачил най-високия връх в Южна Америка - Аконкагуа,

научи ВарнаУтре.бг. 

Роденият в Сливен алпинист развял флага на България на южноамериканския първенец преди 10 дни - на 2 февруари.

Иван Темелков е  един от най-изявените български алпинисти, участник в многобройни експедиции, включително до най-високите върхове - национална експедиция на Еверест през 2004 г. и  първата българска експедиция на К2 през 2005 г.

От няколко месеца той е в редиците на варненския  спасителен отряд. За себе си разказва, че от много години се занимава с алпинизъм, а още от дете спортува. Занимавал се е с плуване, със ски, след това продължил със състезателно катерене, после с алпинизъм. През последните 3 години работил в Инспектората по образование като експерт по физическо възпитание и спорт. Кандидатствал за спасителния отряд, защото смята, че е най-близко до нещата, които може да прави. "Какво по-хубаво от това да спасиш един човешки живот!", възкликва Темелков в интервю за агенция "Сливен". Ето още някои цитати от там: "От много малък се занимавам с алпинизъм. По онова време това се правеше почти нелегално, тъй като трябваше да имаш навършени 16 години, за да имаш право да изкараш курс и да започнеш да тренираш алпинизъм. Нашият район, Сливен, позволява човек да се занимава с този спорт. Аз имах щастието да израсна в семейство на алпинисти - моите родители са майстори на спорта по алпинизъм. Така, полунелегално, започнах. По-късно продължих със състезателно катерене. Имах добри успехи, участвах в световни първенства. През 1989 г. бях най-малкият участник в световно първенство във Велико Търново. Стигнах до V място на скорост. Бях най-малкият участник в света - само на 15 години, и участвах при мъжете. Ходих и на световни купи. Влязох на полуфинал за категория трудност, бях първият българин в ранглистата. През 1988 година беше неофициалната, а през 1989-та година се проведе първата официална световна купа с ранглиста. И аз взех точки и влязох в световната ранглиста. През 1992 година катеренето трябваше вече да бъде олимпийски спорт, но международните федерации не се разбраха. Всъщност Америка не се разбра с Европа. И тази идея пропадна. Много активно се занимавах с този спорт, но в един момента реших, че вече не искам да се състезавам. Влече ме планината, не състезанието..."

"Еверест е един етап от всичко, което съм правил... Много се изговори и написа за Еверест. А колко малко се каза за К2! Много ме боли за това. Вярно, Еверест е най-високият връх. Но К2 е вторият по височина в света, и е най-сложният от всички 8-хилядници. Ние отидохме на една експедиция, която е много трудна за организиране. Много трудно се ходи там. Бяхме заедно с поляци. Сами направихме всичките си документи. Много, много трудно ни беше!

Колкото до Еверест: Като много неща в България, и ние имахме проблеми

2004-та година беше олимпийска. И парите, които трябваше да се отпуснат за нас, с намериха по стечение на обстоятелствата в последния момент. Благодарение на това, че щангистите ни се издъниха. Хванаха ги с допинг. И тогава министър Лучано отпусна част от парите на нас. И ние хукнахме. Имаше безкрайно много неуредици. Първоначално идеите бяха две: Първата беше на Еверест да се качи жена, затова имаше и жени в подготовката; втората беше - ако може да се направи безкислородно изкачване. Впоследствие всичко се обърка и промени. Намали се съставът от 14 на 7 души, махна се жената от състава. Идеите сеотрязаха, съставът се отряза… Беше голям удар. Лично аз бях решил да катеря без кислород. За мен вземането на кислород на височинна експедиция над 8 хиляди метра, дори над 7 хиляди, е като вземане на допинг - стимулант, който сваля височината. Ако човек иска наистина да види своите сили и възможности, се качва без кислород. И си казва: „Дотолкова мога”. И си слиза надолу.

За К2: Просто го решихме няколко души

Върхът се намира в планинската система Каракум на границата между Пакистан и Китай. Там има 4 осемхилядника, всичките са събрани на едно място. Това е мястото с най- голяма концентрация на енергия. Затова много хора ходят там. Разкошно е, и много по-сложно от Еверест. На Еверест ни хвърлиха от север с джипове, китайците са го асфалтирали заради олимпийските игри. А за К2 вървяхме 7-8 дена. По джунгли, по реки. Разкошно беше, много хубаво! Нещо уникално! Използвахме само двама шерпи, всичко си носехме сами. Без кислород. Бутилка даже нямахме. Но се развали времето. Обърка ни сметките. Десет дни валя! И стана опасно и сложно. Аз се отказах от лагер 1, поради различно мнение с моите колеги. Не го крия. Върнах се. Те продължиха. Но - времето не позволяваше атака на върха, и те също си тръгнаха. През 2005 г. никой не успя да изкачи К2 отникъде. Но височината, която стигнаха нашите, беше добра. Беше най-високото качване на върха за тази година. Това обаче никой не го отчете, никой не го спомена… Нищо не се написа. А бяхме първите българи, които се качиха там. За първи български опит това беше голямо постижение. Нас просто ни върна лошото време. Но мисля, че направихме много. Можеше да не се върнем живи. На 300 метра по-нагоре през 2006 година загинаха руснаци. От лавина. През 2008 г. на същото място на К2 загинаха 11 човека, и то на слизане . Голяма трагедия. Сериозен връх е това! Не е като Еверест - отиваш и го качваш. Миналата година например над 200 човека го качиха... Наклонът му е над 60 градуса - почти една отвесна стена. Грубо се приближава до идеалната пирамида като връх. Има характерни стени и ръбове, по които много трудно се катери. Но горе, на 7 600 метра всичко това се събира. От 8 400 метра започва един голям ледник. Огромен, като ледена шапка. И оттам непрекъснато се къртят и падат парчета. Това наистина е много сложно.

Най-красивата гледка, която съм виждал е в Стара планина – до връх „Ботев” беше

Много лошо време, снежна буря. Водехме хора. Щяха да умрат наистина. Всичко беше в лед. Брадата ми беше замръзнала. Не можех да дишам, чупех си леда по лицето. Това беше през 2003 г. , при минус 26 градуса, голям студ! А и вятър ни хвана… Имаше едни трафопостчета за ток. Хората лягаха в тях и не искаха да стават! Вадехме ги… Ужасно беше! И – изведнъж се показа върхът, горната част на кулата. Тази гледка беше най-хубавата! Изведнъж на всички им дойдоха сили и казаха: „Тези не ни лъжат. 17 часа вървим. Тук е върхът. Ние успяхме.”