Изгледахте ли всички сапунки, подухте ли се от спане, мразите ли се след всичкото ядене?
Най-старателно ви изчаках да стигнете до мисълта "Ох, да ида утре на работа, че да си почина от празниците". Сега вече мога да подхвана любимата си тема:

Що за нелепица е 3-ти март да ни е национален празник?

Доводите ми "против" са безброй: кои по-емоционални, кои чисто рационални. Достатъчно беше да мине човек за 10 мин. през Facebook на 3 март, за да види колко ни разделя този "празник". Вместо да ни сплотява, обединява и изпълва с гордост.
Няма да дълбая сега дали Санстефанският и Берлинският договор загробват уж освободена България. Фактът, че дори тържествената заря не успя да заглуши ожесточените спорове по темата, е достатъчен да се усъмня в харизматичността на "3-ти март".
Други пък настръхват само при мисълта за руска армия на българска територия.

Я да видим сега какво правихте през дъъъългите 4 дни на празника:

- най-големите късметлии се измъкнаха на ски, ама темата, поне за варненци не е особено актуална. Особено през март;
- други пък бяха ощастливени от скъпи гости - децата се прибраха от големите градове по домовете си - да се наспят и да похапнат мамини гозби;
- трети атакуваха СПА центровете околовръст;
- четвърти повдигахме патриотичния дух както можем - музей за по-малките деца, българско кино за по-големите;
- масово заляхме "лицевата книга" с възрожденски песни и тя се оказа най-патриотичното място на 3-ти март, парадите и дежурните чествания по градове, села и паланки нямаха този успех.

И след всичко това слагам ръка на сърцето и признавам, че националният празник не беше нищо повече от един обикновен почивен ден, ден вповече, но все пак обикновен. Без пристъпи на национална гордост, съпричастност и историческа признателност. И не ме попарвайте тук с любимия си нихилизъм. Проблемът е в празника, не в типичното ни и заострено от вечно мрънкане безверие.

Айде сега да се пренесем след 78 дни в слънчевия 24 май. Първо времето е приказно и целият град е навън. Семействата с деца-ученици са обсебени от манифестацията, която макар и избирателно все пак се провежда отново в града. Родителите на най-малките пък бързат за тържествата с първите свидетелства, а след тях - да заведат невръстните отличници "на сладолед". Майките и татковците на 12-класниците са в абитуриентска еуфория. Трудно ще се сетя за някой от моите познати, който под една или друга форма да не е съпричастен към някоя от тези групи. Да не говорим за хората на словото и сцената, които също празнуват на 24 май. Настроението е приповдигнато, никой не отива да копае на вилата, всички са усмихнати и заедно.

И така лека полека сами избрахме националния празник със сърцата си. Защото за 24 май никой не спори.  Всички пеем с пълно гърло "Върви, народе възродени" и никой не пита гърци, македонци или славяни са родените в Солун братя. Важното е само, че делото на техния живот е намерило плодотворна почва тук, в нашите умове и сърца. За да я има България!