Казвам се Петър от Варна. Работя като таксиметров шофьор. Имам техническо образование, но кризата ме накара да седна зад волана. Не съм решил да се оплаквам като популярния колега Шишо-Бакшишо от „Шоуто на Слави” – не съм чак толкова черноглед, но се усещам, че все по-често вдигам очи и поглеждам небето и мислено разговарям с оня – Всевишния. Не вярвам да съм откачил, но съм заобиколен от некадърници.

Не се оплаквам – сам избрах съдбата си. Ожених се млад, да не изтърва келепира, за учена мома, но тя пък излезе вярна на девиза си „Учи, за да не работиш” и така, вече 20 години си я гледам вкъщи. Докато беше млада й се наслаждавах, но вече какво да й гледаш – бръчки, тук-там бели коси, целулит. А нали си седи у дома - все е несресана и раздърпана. Сега, като Ви казвам, пак поглеждам нагоре към небето и си викам: „Абе, Господи, нямаше ли някоя по-работничка, че ми нататрузи тази учената.” Ама какво да се прави – гледам си я, наслаждавам й се.

То да беше само тя, ами и синът такъв. Едвам изкласи. Тя нищо, че е мързелива, но поне е учена – висшистка, аз – също, а той на кого се метна – тъп, тъп до пръсване. Цял ден седи пред телевизора и копира. Сега имитира Жоро Бекъма от „Пълна лудница”. Иначе „модерен”, облякъл се като него и замацал щръкналия перчем на една страна. Кажеш му нещо, той чул-недочул вика:”Дооообре, тате!” или ядоса се нещо на някой филм и веднага: „Този, ако ми падне, ще го навра на кучето в ауспуха.” И все подобни идиотщини. Ама покрай телевизията малко е поумнял, защото доскоро имитираше оня от Слави, дето вика:”Абе, къде е батко?” Е, нали Ви казвам тъп, тъп като галош. И пак се усещам, че вдигам очи и поглеждам небето, и си викам: „Господи, с какво съгреших, че такива лентяи ми прати”.

Не стига, че семейството ми за нищо не става, ами и клиентите такива. Ето, качва се една наконтена мадама на средна възраст, хвърля торбите и започва:” Ох, да знаете, какъв ден имах.” И още не е казала за къде пътува, почва да си разказва историята. Поглеждам пак нагоре и си викам: „Абе, Всевишни, да не си ме гласял за попадия или психиатър, че всички от вратата започват да споделят.” А госпожата само питам: „За къде пътувате?” Тя: „Карай направо, ще ти кажа” – и пак започва – за цени, за политика и т.н. Какво да правиш? Караш, слушаш, кимаш. А после ние шофьорите сме били простаци, псували сме, катастрофи ставали.

Ей така се усещам в последно време, че все нагоре поглеждам, към небето, може би да оправдая мисления разговор със себе си. Усещам се, че се оплаквам май, ама на кого? То нали сам си приказвам. Я да взема да отида на психиатър, че заобикалящите зле ми влияят – с тази професия и с това семейство, май откачих.

Мариан Желев: Астролозите казват, че когато планетите се наредят в една линия, могат да се случат природни катаклизми, както и поредица от смайващи явления. Ако си представим, че всички от школа „Роса” са планети, гравитиращи около Словото, тази събота (26 март) те се бяха подредили в онази линия, доближаваща ги най-силно до излъчването им на истински таланти. Умишлено няма да използвам цитати по простата причина, че не съм привърженик на дегустациите. Ще призова към търпение, когато произведенията излязат на бял свят. В този момент някои от тях се подготвят за конкурси.

„Вдигнах очи и погледнах небето” беше темата, по която работихме. Преди време всички бяха склонни по навик да обвиняват поетите и творците като цяло, че въобще не присъстват на сто процента земно, все зяпат небето или употребяването на думата живот е символично понятие. Преди време... но по кое време беше това? Сега е друго, понеже много пъти ми се е случвало да виждам в разплаканите очи на хората жажда за духовност, за малко бягство от трусовете в реалността или просто да зачеркнат сегашното с нещо магично, дори странно. Поезията и словото като цяло винаги са били насреща като спасение. Те са най-свободното спасение – никого не принуждават насила да полети. Габриела, Василена, Милена, Лили, Магдалена, Катя, Карина, Ани, Християна – те отдавна са освободили себе си. Особено силно прозвуча това последната събота.