Разказ на Василена Калчева, 16 години, от Детска школа по изкуствата "Роса"

- Трябва да го направиш, Мейсън! Трябва.

Ръцете й трепереха, а в очите си тя опитваше да бъде твърда, за да не издава тежестта на сълзите, които я смазват. Момчето несигурно се приближи, но тя рязко се отдръпна.

- Просто си спомни кой си.

Сара се обърна, за да си върви, но сякаш нещо я възпря и след секунди се озова в обятията му за последна целувка. Отчаян опит да я задържи.. и само въздишка по-късно момчето беше само в пустата стая.

Сякаш на забавен кадър тази сцена се повтаряше отново и отново пред очите ми. Усещах аромата й, усещах пръстите й в косите си и устните й как докосват моите. Но въпреки това последната сцена, тази с която искаше да ми каже сбогом – тя не спираше да се върти в главата ми. Виждах тъгата и болката, умората, безсилието. Сега съм сам. Сам с порока и изкушението, боря се със себе си, опитвам се да си спомня кой бях и в какво се превърнах.

6месеца по-рано

В училище ни дадоха да напишем есе на тема „изкушението”. След една седмица предадох празен лист. Желаех да го изпитам, да се слея с него. Като едно странно ново изживяване. Вярвах, че винаги ще имам силата да устоя и никога да не се изкуша да повторя. Помня че валеше, беше нощ – лятна нощ. Топъл ситен дъжд, който само охлажда земята и я подготвя за следващата доза топли емоции. Музиката беше усилена до край. Скачах. Усещах милионите емоции да се преплитат в мен. Не мислех, а действах, исках най-сетне да го опитам. Не взех много, но достатъчно. Малки цветни хапченца, накараха ме да полетя. Музиката заглъхна, както и всички гласове в главата ми. Усещах адреналина, енергията която бушуваше в мен. Усещах, че мога всичко, че мога да бягам без умора, да плувам, без да дишам, да се нараня, дори да умра и след миг отново да се изправя невредим. Скачах и скачах. Помня светлините като малки точици. Размазваха се и ми представяха фигури на странни нереални форми, които се сливаха с необяснимите звуци. Смеех се, но не спирах да скачам. И мъгла... молех се за изкушението, а не осъзнах как ще се поддавам в един простичък ден на две от най-прекрасните удоволствия.

 - Ей, събуди се! Чуваш ли? Ехо... чуваш ли ме, събуди се! – пред очите ми всичко беше мъгла. Макар да чувствах ръцете й, да усещах мириса, дори гласът да гонеше всички черни сенки в главата ми, не я виждах. Шамар като светкавица разцепи мрака. – Боже мой сигурно трябва да се обадя на линейка... – опитах да помръдна пръстите на ръката си и се получи – Буден ли си!? – поклатих глава и се засмях. – Добре, кажи ми как се казваш!

Има ли значение, когато няма смисъл. Не се чу нито отговор, нито движение. Отворих очи, за да проверя какво е станало - Моето име е Сара, а ти определено ме изплаши, когато падна пред вратата ми.

 - Мейсън – отвърнах смутено, оглеждайки се. Все още всичко беше размазано и все още ушите ми бяха заглъхнали. Остра болка идваше от ръката ми. Бях се ударил някъде.. Изведнъж погледът ми се спря на момичето пред мен. Очите й бяха кафяви, косата също. На пръв поглед едно обикновено младо момиче..., но аз още тогава разбрах, че по-сладки за мен са наркотиците. Щях да ги поема още веднъж и още веднъж.

- Искаш ли да извикам линейка? – личеше си, че се притеснява за мен, а аз – заслужавах ли?

- Не, благодаря – не знам дали и тя го чувстваше, но аз бях прогорен, можех да стоя там с часове и само безмълвно да се взирам в лицето й. Да го изучавам, да усещам че летя без дори да се докосвам до това. Изкушен от красотата й, от прелестта й. Знаех, че искам да я целуна и нямаше да пропилея шанса си. Може би щеше да ме удари или отблъсне, а така и щеше да е по-добре. Но тя не го направи. Макар да не ме познаваше – надрусан,  непознат, с кървяща ръка и неясно съзнание, тя сля устни с моите. Усещах... усещах че искам още, че не мога да се наситя, че никога няма да мога да спра, че искам да я целувам до безкрай, до полуда, до забрава, но накрая тя се отдели...

 - Трябва да те превържем - проговори с плаха усмивка.

И не знам какво се случи в този ден и какво се промени, но нищо не остана същото. Две изкушения, които ме преследваха ден и нощ. Не можех да спя, не можех да ям, не исках да правя нищо друго, освен да ги имам. Мислех за тях, желаех ги, представях си, че са там отново и отново.. Не само че усетих какво е изкушението но и разбрах че силната воля не може да те избави от него. Понякога я плашех, плашех Сара с желанието си, с настоятелността. Не исках да стоя далеч от нея, защото тя беше моят наркотик, умирах без нея, забравях да дишам и да живея. И когато тя наистина се боеше за мен, когато виждах че отнемам и нейната воля, си казах, че трябва да спра, казах си че трябва да се науча да устоявам на всичко... и вместо да потърся помощ, вместо да се променя, аз посегнах към другия порок: Наркотиците. Смеех се, замазвах съзнанието си, а после мъгла... всеки път се будех на различно място. С дни Сара не виждаше лицето ми и макар да знаех, че така я боли, нямах сила да се боря с изкушението. Исках удоволствието до краен предел, защото тя никога нямаше да може да ми го даде. И никога не бих я винил. Един ден дойде при мен и ми каза „избери си... избери своето изкушение, избери волята и красотата, или сладостта и мизерията. Спомни си кой си” .. и от този ден стоя тук, затворен. Вече втори ден не ям, не спя, не излизам. Пред мен стоят единствено снимката на прекрасната моя любима и торбичка пълна с най големия мой порок. Мисля си, че любовта е уникална, че моята Сара е най-силното същество на света. Че никога думите ми няма да стигнат за да я опишат. Но заслужава ли тя да се мъчи ден след ден да стои до мен и да ми напомня кой съм. Да отида в клиника и след време хората да не сочат само мен, а да бъдем двама като прокажени. Заслужава ли вечно да страда заради същността си. Аз вярвам, че бих могъл да се преборя, но не и сам.. А никога няма да продължа да живея знаейки какво съм направил на най-любимото си същество на този свят. Какво съм причинил на Сара. Имам ли волята да устоя на изкушението или безхарактерно ще се поддам? Взех снимката и я приближих до лицето си .. до устните си. Целувка за сбогом бих го нарекъл аз. А в торбичката... само едно от малките хапченца, но после знаех, че не ми стига, че искам още и още и още... смях, сладост и накрая мъгла, вечна мъгла...

Изкушението да живееш или предателството да паднеш поразен. В тъмната стая беше пусто, прозорецът - широко отворен, а навън, в студения зимен ден, едно тяло лежеше безжизнено на мокрия асфалт. Един човек, поддал се на изкушението.

Иска ми се да кажа, че „след като първо чух и после прочетох текста на Василена Калчева, предпочетох да замълча”. В други случаи това би звучало оправдателно, но тук – не. Има толкова много премълчани проблеми около нас, че направо сме като смазани. Мълчанието също е проблем, макар понякога да си мислим, че така успяваме да се преборим с разрушителната инерция на действителността. И когато ни кажат, че децата все по-често посягат към наркотици и алкохол, първо се оглеждаме и се питаме: Засяга ли ни нас това? Няма да ни засяга, ако не ни е опарило. Ако се е случило на съседа, имаме оръжие насреща – състраданието. А после, когато проказата бавно ще избуи и в нашия двор, по-добре да си отрежем клона. Струва ми се, че точно това се опитва да ни обясни Василена с нейния герой в разказа „Изкушение”. Горко ни, когато започнем да се надяваме само на смъртта да реши проблемите ни. Мариан Желев