В последните две години на строителния балон банкери от Уолстрийт извършват една от най-големите сделки със себе си в историята.

Така започва разследването на американските журналисти Джес Ейсингър и Джейк Бърнстейн, публикувано в сайта ProPublica през октомври 2010 г. То бе удостоено с наградата “Пулицър” за 2011 г, обяснява "24 часа".

Разследването е озаглавено “Машината за пари на Уолстрийт”.

Описани са съмнителни практики, допринесли за рухването на финансовия сектор и на икономиката на САЩ, а с това и на световните пазари.

Изправени пред нарастващи трудности в продажбата на банкови резерви за гарантиране на ипотечни заеми, банките вземат решение, което съхранява 3-месечните им печалби и големите бонуси, пишат Ейсингър и Бърнстейн. Те създали фалшиво търсене.

Редица банки - най-вече “Мерил Линч”, но също и “Ситигруп”, Ю Би Ес и др., купуват свои собствени продукти и пускат конвейер, който в други случаи би спрял. Продуктите, които те купуват и продават, са в центъра на срива през 2008 г. - колекция от ипотечни облигации, известни като обезценени дългови облигации (ОДО).

След като строителният бум започва да намалява в средата на 2006 г., инвеститорите се уплашили за рисковите елементи на своите вложения. Така банките създали и в крайна сметка осигурили повечето пари за обезценените дългови облигации. Резултатът е верига, която разрешава един проблем, но създава друг. Всяка от споменатите нови облигации крие свои рискове. Банките издават други облигации, за да купят предишните.

Такива практики е имало и в миналото, но благодарение на разследването на ProPublica става ясно, че към края на 2006 г. те стават масово явление.

Анализ на компанията Thetica Systems, направен по поръчка на ProPublica, показва, че през последните години на бума обезценените дългови облигации се превръщат в главни купувачи на ключовите, най-рисковите части на други ОДО. Те са с 36% повече, отколкото три години по-рано. Банките често организирали такива покупки. За последните две години на бума близо половината от ОДО, спонсорирани от лидера на пазара “Мерил Линч”, купуват значителна част на други ОДО на същата тази “Мерил Линч”.

През 2006 и 2008 г. има 85 случая, при които две обезценени дългови облигации отчасти се изкупуват една друга. Тази търговия с ОДО за 107 милиарда долара показва доколко на пазара са липсвали реални купувачи. Често облигациите, които се купували взаимно, една след друга преставали да съществуват в рамките на няколко дни.

Предполага се, че е имало предпазни мерки срещу такъв вид нарушения.

Докато банките представяли описания на облигациите и търгували с тях, те обикновено избирали независими мениджъри, които избирали с кои облигации да се занимават. Мениджърите по закон трябвало да правят най-доброто за облигациите. Те получавали парите от облигациите, а не от банките, и би трябвало да служат като преграда пред сделките със самите себе си от страна на банките.

Рядко обаче ставало така. Мениджърите били много признателни на банките, които им възлагали този бизнес. При сделка за милиард долара с малко риск те можели да получат възнаграждение от един милион. Някои малки фирми спечелили няколко милиарда долара от обезценени дългови облигации за броени месеци.

“Всички тези банки в продължение на години развъждаха търговски партньори. Нямате партньор? Създайте го”, казва бивш шеф на Financial Guaranty Insurance Company, един от най-големите играчи на пазара с ОДО. Ходът на конвейера донася редица краткосрочни изгоди на банките. Възнагражденията се сипели. Една обикновена обезценена дългова облигация можела да донесе на издалата я банка между 5 и 10 милиона долара, близо половината от които се превръщали в бонуси за служителите. И наистина, на Улострийт давали рекордни бонуси през 2006 г. Тлъсти суми от тях идвали от ОДО.

Сделките със самите себе си пренасищат пазара за облигации и подмамват някои по-малко схватливи инвеститори да опитат късмета си. Тези сделки поддържат стойността на ипотечните облигации тогава, когато липсата на купувачи би трябвало да ги понижи.

Стратегията за ускоряването на конвейера обаче има катастрофални последици за собствениците на жилища, за самите банки и в крайна сметка за глобалната икономика. Заради машинациите на Уолстрийт са дадени повече облигации дори на по-ненадеждните кредитополучатели. Резултатът днес може да се види в хлопналите кепенци къщи в цяла Америка.

Пионерите от “Мерил Линч” съсипват пазара.

През 2004 г. пазарът на жилища е в апогея си и банкерите от Уолстрийт полудяват по обезценените дългови облигации. Те изглеждат перфектната машина за пари и известно време всички са щастливи.

Дори купувачите на по-ниски полици рискуват повече и получават по-високи печалби. Те първи ще понесат удар, ако собствениците на жилища, финансиращи облигациите, спрат да си плащат.

С течение на времето продажбата на тези рискови дялове става по-трудна и се превръща в проблем за банките. Ако облигациите останат непродадени, мижавите сметки ще останат в книжките като гниещ инвентар. Тогава банките трябва да заделят пари, за да покрият загубите. А те мразят да правят това.

Банките, предимно “Мерил Линч” и “Ситигруп”, разрешават проблема, като значително разширяват често срещаната практика обезценени дългови облигации да купуват малки дялове от друг пакет такива облигации. Един от пионерите в това начинание е Крис Ричарди от “Мерил Линч”, дошъл на работа в банката през 2003 г. Той култивира мениджъри. И се стига дотам, че добрите връзки с “Мерил Линч” може да направят разликата между преуспяващия и непреуспяващия бизнес.

През 2006 г. пазарът на жилища замира. Това се отразява особено на ипотечните облигации, давани на кредитополучатели с висока лихва. Кредиторите започват да се огъват, което довежда до масовото им унищожаване. Реалните купувачи постоянно намаляват.

Банкерите обаче печелят луди пари. Те натрупват огромен брой обезценени дългови облигации, чиято стойност се срива. Но вместо да спрат, банкерите от “Мерил Линч”, “Ситигруп”, Ю Би Ес и други продължават да издават облигации.

Въпросът обаче е кой ще ги купи. Тези с най-малък риск, съставляващи 80 на сто, са били запазени от банките. От другите 20 процента банките продали най-рисковите дялове на хедж фондове. Останал средният слой, наричан на Уолстрийт мецанин. Той бил продаден за нови обезценени дългови облигации, чиито най-горни 80 процента в крайна сметка били притежавани от самите банки, се казва в разследването на Ейсингър и Бърнстейн.