Вчера (Велики четвъртък), малко преди да падне нощта, небето и морето бяха еднакво сини. Нямаше облаци, липсваха и вълните.

Само обичайните кораби гнездяха във Варненския залив. Направиха ми впечатление лодките, които сякаш се връщаха от небесен риболов. В такъв момент на човек му идва да тръгне към небето – рядко толкова красиво се отварят вратите за там. Може да е заради Възкресението – че да можем и ние, с натежали от безверие глави, да се нахраним с рибата от кошовете на Христос, която, за щастие, още не е свършила.

За хората, които се въздържат и постите са начин да намерят унисон между душата си и небето, а не опит да отслабнат, Възкресението е олицетворение на всяка надежда. Смиреният човек е като рибар, който се качва със своята лодка до най-тънките усещания за мощ и величие. Естествено на него никой нищо не му е обещава нотариално: че ще бъде вечен, че ще бъде обгрижен с любов, че… Христос казва на учениците, че са блажени ония, които не са го видели, но ще повярват в него. Останалото дори няма смисъл да се споменава.

Преди много години чух една реклама на Солинген: Че ако Христос бил прикован с пирони от прословутата стомана, той е нямало как да Възкръсне. От една страна гениално, от друга – обречено. Защото показва каква е зависимостта ни от материалните неща. Толкова е голяма, че душата ни не може да мисли за Възкресение, дори ако е забодена с обикновена карфица. За сметка на това тялото ни не е направено от първокачествена немска стомана и идва един момент, в който се износва и умира. Тогава животът свършва – според Солинген. Според вярващия, обаче, едва тогава всичко започва. Наивно ли звучи? Наивни са мечтателите – те са съседи на вярващите и всички имат една майка: вярата. „Ако някой ми докаже, че Христос е една голяма лъжа и това действително е така и отговаря на истината, то аз предпочитам да остана с Христос, отколкото с истината”. Припомняйки си тези думи повече от всякога Достоевски ми се струва близък.

Днес (Велики петък) над Варненския залив се спусна мъгла. Включиха сирената за корабите. Повече от две хиляди години вярващият човек следва една и съща сирена – денят на Възкресението. Когато доброволно се отказваш от благините и тръгваш на дълъг път с една шепа вяра. Когато съзнанието доброволно срива стени и ограничения, за да се отвори и прочисти. И когато умът спира до ръба на своята ограниченост и пуска душата да полети свободно. Това е и времето, когато лекарите се надпреварват да предупреждават, че постенето е опасно за Вашето здраве и че не бива организмът да се лишава от така нужни храни. В същото време душичката ни стои в ъгъла и скимти, залиняла и лишена от своята храна – плачеща и умираща. Но къде е докторът, който да ни предупреди, че това е смъртоносно за нас? Сега ще кажете, че поповете не са това което бяха – карат скъпи коли, приличат на главни готвачи и изобщо не се интересуват от миряните. Ще се съгласите ли, ако кажа, че най-лесно се наднича в отворено деколте? А колко е трудно да видим пътечката на нашето спасение, скрита в избуялата ни нерешителност и страх. Никой не е съвършен, даже и нашата църква. Съвършен е храмът, който правим в сърцата си – там само Божие око може да надникне. Но там никой насила не може да ни заведе.

Утре (Велика събота) над морето ще има вълни, си мисля. Също като вълнението на онези, които ще запалят свещ пред храма на своята вяра. Вярващият най-добре знае цената на брега и на живота. А също и на пламъка, който все още не гасне и докато го има него, ще я има и надеждата. Дори за малките и на пръв поглед несъществени неща: да възкресим любовта си към близък човек; да погледнем с нови очи на ежедневието си; да се изправим пред на пръв поглед непреодолими изпитания. Кръстът е част от нашето ежедневие. Работата ни, заплатата, проблемите, битието… приковани сме към не една греда. Приковани с какво? – когато си отговорим на този въпрос, ще разберем разликата между карфиците и пироните, както и между стоманата и Възкресението.