Пролетта разполага с твърде малко време, за да покаже красотата си.

Зимата отхапа от дните й, а лятото вече преговаря с плажуващите край морето. За има-няма две седмици дърветата се раззелениха, цъфнаха люляците, птичките прегракнаха и… политиците се събудиха. Зимният им сън е според зависи от мандата и настроението за трупане на електорална сланина. Сиреч: като ги качат на кантара, направо да счупят стрелката на рейтинга.

Мен лично ме е срам, че изпращаме такива политици да разпределят благата, за които ние се трудим; политици, които от нашата стаена гордост правят кречатала, а от интересите ни – бизнес; и политици, които поради невъздържана отделителна система, не цапат само своите гащи, но и улиците, пространството, в което живеем и ефира, от който се мъчим да бъдем информирани. Много отдавна – хиляди го усещат вече – в политиката няма нищо национално, нито обществено, нито пък някой защитава интересите ни. Но много скоро, съдейки от последните изтъпления, можем и без подръчни средства да видим конците, на които са закачени депутати, министри, че и по-висши служители. Заради властта, заради едничката цел да застанеш колкото се може по-напред, съвсем скоро очаквам да се стигне до убийство. Сега се бият, палят огньове, на последните избори дрънчаха брадви от екрана, а утре – сигурно ще падне нечия глава. И само като се замисля, че е заради единият театър. И ние отново се превръщаме в зрители, без значение дали ще си купим билет под формата на бюлетина.

Много от отказалите се да гласуват се чувстват измамени. Сигурно точно поради тази причина повече от половината са с единия крак в чужбина. Понеже им е омръзнало да се срамуват от това, че са избрали определен път. Да не говорим за духовността, която отдавна е свила гнездо по високите клони, където се чувства по-добре в разредения въздух. Нещата в нашата родина толкова са разпокъсани, че за пореден път не се учудвам как на мода отново излизат политическите питбули. И всичко пак заприличва на махленска битка с много кръв. А слухът ни е толкова остърган от клишета, че не се знае дали не сме завинаги повредени и до края на дните си можем останем пристрастени към този низък начин на печелене на доверие.   

Каква е алтернативата? Въпросът ми звучи като лозунг. Донякъде ще се съглася. Изхождам от Христовите думи: На Бог да дадем божието, на Кесаря – кесаровото. Можем да идем да гласуваме, да си кажем думата и после пак да се обърнем към ежедневието си и отново да се потопим в обещания, че всичко ще се оправи един ден. Да, но наглостта на Кесаря отдавна навлезе в нашето лично пространство. В онова, което ние наричаме човешко, достойно, приятелско. Говорим за пари, естествено. Повечето от нас изнемогват – не е толкова страшна бедността, защото се понася с търпение и упоритост. Алчността е тази, която ни кара да се зъбим на враговете си и несъзнателно да търсим оръжие, с което да ги унищожим. Почти забравихме какво точно значи Национална гордост, Самосъзнание, Вяра. Кесарят ни измами, превръщайки ценностите ни в оправдание за агресията. И всичко отива по дяволите. Обърнете внимание какво става по улиците: заради отнето предимство хората могат да си избодат очите. Но точно по този въпрос никой не работи. А става обратното: политическата битка започна с агресия. Страшно е, ако се замислим, че това може да се пренесе окончателно на улицата. И няма да има Бог, който да ни спре.

Начинът, по който може да се спре цялото това безумие, е като се обединим около една духовна фигура. Ако на тази фигура все още не й се слиза от висотите на своето съвършенство, то ще ни се наложи да търсим нашия национален идеал. Никога няма да се съглася, че това е агресията и оръжието. Особено около 24-ти май. Независимо униженията, поредната криза, нарастващата вълна емиграция, бедността и прочее – българите си остават „сочен” народ. Ако не бе така, в предизборен и предкърлежен период, нямаше да се въдят паразити, които да искат нашия сос. Нашата надежда, нашето по-добро бъдеще, нашите мечти – изгубим ли ги, можем само да се помолим християни от други страни да запалят за нас свещ. Колкото до Кесаря – той отдавна ще ни е прекопал, защото от сух, ялов и сломен народ нищо не може да се очаква. И би следвало на кучетата да го хвърлиш.

Алеите в Морската градина буквално са натежали от аромати. Мирисът на люляк направо ни засипва. Кестените са разцъфтели толкова красиво и ако затвориш очи ще се озовеш в един красив сън. А всичко е толкова кратко. И така набързо. Прилича ми дори на болезнен вик на природата. Тя иска да ни покаже контраста на онова, което ние можем да постигнем, когато се обърнем един срещу друг. Пролетта вече е подгонена от лятото. Ще оставим ли да си отиде и от нас надеждата за човещина без мандат?