Заповядайте на среща с автора и с неговата поезия, която нестандартно ще представят г-жа Ванухи Аракелян – председател на Варненския окръжен съд и адвокат Карен Бейлерян.

За автора...

Красимир Чернев е роден на 15.01.1960г. във Варна. Възпитаник е на Математическа гимназия „Д-р Петър Берон” – Варна, завършва „Българска филология” във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Магистър по право – юридическто си  образование придобива в Бургаския свободен  университет. „Дванадесет пясъчни лета до есента” е петата му самостоятелна стихосбирка. Има десетки публикации в регионални и национални периодични издания, алманаси, антологии на съвременната българска поезия. Член на Съюза на българските писатели от 2002г. От 2005г. е административен секретар на Варненския окръжен съд. Женен, щастлив баща на две дъщери – Мария и Калина.

От същия автор...

„Бряг на заточение”, 1991

„Камък за ъгъл”, 1992

„Нежен полъх в синия атол”, 1994

„Скалисти размисли”, 2004

За новата стихосбирка...

Реализирана е от издателство „Български писател” – София през 2011г., художник е Антония Дончева, фотограф – Юлиан Недев, художественото оформление на „Арт дизайн 2001”, посветена е „на Приятелите, помогнали да види бял свят”...

Ще си позволя да добавя и малко лична рефлексия...„Дванадесет пясъчни лета до есента” е знакова за поета. Замислена за петдесетгодишния му юбилей, книгата видя бял свят година по-късно, затова и стихотворенията, включени в нея от 50 логично станаха 50 плюс едно,  „Дъждовно”... Четирите поетичните цикъла отмерват дванадесетте мили до есента, будните дванадесет луни време до нея, правят брод  през дванадесет реки, които поетът и неговият лирически герой прекосяват, за да я стигнат, и надуват дванадесет ветрила, които ни водят отвъд златния сезон към безкрая... Откровен, емоционален, едновременно тъжен и страстен, лиричен и суров, много себе си и в тази своя книга за любовта и пътя, Краси Чернев отново разбива митовете за съвременния мъж, за мъжа, който не говорел, за мъжа, който не споделял, за мъжа, който не можел да се свърже с чувствата си... Чрез тази книга един мъж на прага на есента говори, споделя и чувства докрай, без недомлъвки и без премълчано, мечтае, обича, желае, намира и губи, отърсва се от илюзиите и потъва в тях отново, сънува и разказва своя „Сън на гларус”:

Аз съм само един тъжен остров

в есенното море на безкрая.

Загубено камъче от Вселената в архипелага на нищото.

Няма го моето име –

не съм отбелязан на никаква карта

и в никоя книга за мен нищо не пише.

Обезличен съм от делничност –

като илюзия в мрака витая,

не забелязва никой даже, че все още дишам...

Ако сторя добро – приема се –

като задължителна запетая,

ако нищо не сторя – отблъскват ме –

като досадна мисъл...

И плувам, плувам в дълбокото,

но не изпускам от поглед брега, защото зная –

крехка дъга изписва моят килватер...

Мечтая за бури, за океански безкрай мечтая,

а слушам само коралите вечер

и сънувам, сънувам екватора...