Испанците са виновни.

Спечелиха световното, грабнаха Шампионската Лига и развалиха краставиците.  От яд, че не спечелиха нищо, германците ги обвиниха. После стана ясно, че нов играч се е появил на борсата за вируси. В крайна сметка най-много нашите краставици пострадаха. Стоят горките по складовете като пасажери с отменен полет; или като електорат на партийно събрание без концепция. От цялата работа най-жестоко страда шопската салата. Все едно я оставиха с едно краче. Вижте я, куцука към своята приятелка ракийката, цъка с език и рони сирени сълзи – чувства се непълноценна.

Песимизмът тук е неуместен. С това „тук” имам предвид България, а не останалата част от света. При нас винаги има решения, спасения и измъкване от напечени ситуации. Не плачете по „Гергана” – много скоро пак ще си я белим, транжираме и разпределяме в салатката, тараторчето или сандвича. Колкото до вирусите и бактериите – те винаги са добре дошли на нашия пазар. Имунната ни система е образец на кален във всякакви битки феномен. Рано или късно учените ще го ползват като база данни за бъдещи ползи за здравето на цялото човечество. Какво ли не мина през нас и пак оцеляваме.

Да се върнем към краставиците. Обикновено бабичките край пазарите само се пречкат с импровизираните си сергийки от стари кашони и минитюрни табуретчици, на които те сядат и чакат изнервените пешеходци да се спрат до тях. Има ги на „Чаталджа”, на „Колхозния”, До Операта, на Владиславово и даже и по спирките. Продават чесън, зелен боб и цветенца според сезона. Намират се на една крачка от добре култивираната и стабилно напомпаната с химикали стока. И на цяла вечност от представата ни за качество и здраве. В повечето случаи ние ги подминаваме с обяснението, че не се знае къде са ги брали, как са ги гледали и дали няма паразити по тях. Което си е чисто признание в любов по Е-тата на етикетите, които ни пазят от болести, гниене и безплодие.

Имах удоволствието да си взема чесън от една такава крайпазарна бабичка. Не, това не бе чесън, а машина на времето. Върна ме три десетилетия назад, право в градината на моята баба на село, когато чесънът не бе тип „Шанхай”, а истинска национална гордост, която юнашки бори болести, беди и дори слабо чувство за хумор. После… после не знам какво се случи. Уж населението трудно се изхранвало и затова тъпчат храната с всевъзможни защити, от което нашите организми отслабват. А ми се струва, че храната вече се превърна в основно средство за забогатяване и власт. След време няма да говорим за „енергийна зависимост”, а за хранителна.

Имам предложение. Бабичките по пазарите да бъдат обявени за национално богатство. Продуктите им да носят етикет „Стара планина”, а Дянков да им вдигне пенсиите с 20 процента. И не само. Броени дни остават до излизането на корнишончетата. Нямам търпение да си купя няколко от бабичките на „Чаталджа”. Подреждат ги върху вестници от моето детство. И тъй сладко-сладко си хвалят стоката, че ми идва да ги нацелувам. И да кажа на всички търговци да отидат на „бабината си трънкина”. И да видят как от едно на пръв поглед запустяло дворче, се произвежда здравословна храна.

Ако вземат всички сега да купуват краставици „Бабината ви трънкина”, бабичките със сигурност ще се задъхат. Има по-лесен начин. Голяма част от населението на България е присадено от селото в града. В колективната ни памет е заложено стандарт за качество на плодовете и зеленчуците. Но понеже ние сме страстен народ и въздишаме до дъно по цивилизация, прогрес и глобализъм, набързо се отрекохме от корените си. Сега стоим като засети в саксии и се мъчим чрез добавки да разлистим щастието над главите си. В същото време у нас се заформя една голяма празнина, която компетентните медицински лица наричат депресия, но повечето от нас я превръщат в чудовищен глад. Тъпчейки се с тротилови домати, бактериални краставици и нитратни салати, прилагаме масов тероризъм над тялото, а оттам на ума, щастието и благополучието си.

Ако започнем отново да ходим на село или директно се преселим там, със сигурност ще имаме удоволствието да разплачем представата си за шопска салата и след това цял следобед да се блъскаме по челото, че не ни е идвал умът толкова дълго време. Българското село в този момент пустее. Част от земята е занемарена – почти толкова, колкото и здравето ни. Естествено има мъдри хора, които се изнесоха там. И под раззеленилата се асма сядат да похапнат току-що откъснати от градината домати, краставици, подправени с пресен лющян и магданоз. А сутринта небцето на децата им е като барабанче, върху което тупка удоволствието да хапваш попара с току-що издоено мляко.

В крайна сметка ако цивилизация, изхранване и пари е свързано с болести, епидемии, мутации на щамове – то предпочитам честичко да отскачам до бабите на пазара. А защо не и на село, където да развия собствено производство плодове, зеленчуци и подправки под общото наименование: Бабината ви трънкина. Няма да ги продавам, не искам да печеля. Ще нахраня близките, приятелите, семейството, за да сме здрави и щастливи.