Бележки пред публика на преброителя от кампаниите 2001 и 2011 с акцент върху втората, писани май 2011

V. В ТЪРСЕНЕ НА АЛИ, ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ И ОЩЕ ПЕНЕЖЕТА

Нали си спомняте в началото на 21 век българската власт като реши да пенсионира по точкова система? Покрай това принудиха хората сами да търсят служебни бележки за доходи или удостоверения за стаж, сами да си правят изчисления, да сборуват точки и пр. Чичо ми, например, с девети незавършен клас, шофьор, какво понятие си има от тая дейност? Аз, дето съм магистър, е та какво – мога ли да я свърша? Наша работа ли е? Така възклицавахме тогава. Работата свърши с това, че пенсионираните счетоводители намериха допълнителен приход от кандидат-пенсионерите.

А на кого е работа цялата тая работа? На държавата, разбира се. Фактът, че сам си правиш сметките, означава, че държавата няма ресурс за това. А като няма държавният чиновник задължението и възможността да обслужи пенсионната процедура, той за какво е тогава? Все едно държавата няма участие. Все едно я няма. С две думи, изостанала държава.

Така. Аз съм преброител в кампания 2011 – доброволен държавен сътрудник. Обикалям улица „Горна Студена“, това е центърът на циганската махала във варненския квартал Аспарухово. Събото-неделна утрин, февруарска, здрава. Аз стоя на кръстопътя, държа пенежето в ръце. Влизам-излизам из къщята и се учудвам:

„Абе какви са тия списъци (именно ПНЖ-то), дето са ни раздали! Та това са данни от преброяването преди десет години. От тогава никой ли не е обхождал адресите, не е сверявал, не е актуализирал? Явно не. Явно никога (в последните 20 години) не е имало такава практика. Добре, ами за районите, в които се рекрутира човекоборотът сравнително бърже? За тези слоеве от населението, за които десет години са предостатъчен срок за подмяна на поколенията? Гогол да се върне сега на земята, че да подхване българската сага за мъртвите души... Чичиков ще бъде сигурно партиен функционер, а гешефтът му – с душите в мъртвите преброителни списъци.“
Впрочем какво си мисля, няма голямо значение. Значение има генералният факт. Ние ходим по адресите и търсим хора отпреди десет години. Не търсим съвременници сиреч. Оказва се, че тогавашното едно семейство сега са няколко семейства - внуци, па деца, па родители, па ако са живи, и дядо, баба. Влизам в двора и питам:
- Извинете, търся Али еди-кой си.
- Кой Али?
- Еди-кой си. Нали това е този и този номер?
- Тоз е. Али няма.
- Ами тука пише, че има.
Младо момиче, с малко дете, мъжът й, момче и той, пие кафе до печката. Той се оказва зет в къщата на жена си.
И не друг, а зетят се сеща:
- Ма Али да не е дядо ти?
- А-а-а-а-а-а.
Аха. Али еди-кой си е дядо й, лека му пръст, починал преди осем години. Дето се вика, родните даже са го забравили, а ние го търсим по списъка на пенежето. Ето колко представа има властта в Р България за своето население. Ето как общинските власти следят и познават подопечното население, което е и електорат.

Изводи.
Излиза, че от нас, доброволните държавни сътрудници, веднъж на десет години, зависи държавната стратегия. Пример: Ако стане, недай боже, земетресение, как държавата ще знае колко души има на моята „Горна Студена“? Колко автобуса да прати? Колко хляб да осигури? Ще знае дръжки. Два пъти вземах допълнителни анкетни карти.
Мъртвите души в избирателните списъци би следвало да са най-малко след кампания за преброяване. Стига на ЦИК голямата власт да й позволи да актуализира.

А според мен трябва на всеки две години хора от местната администрация да обхождат районите, с придружаващи полицаи, и да актуализират адресонаселението. Първо с приканваща електронна кампания. А сетне обход. Всички служители на общината, начело с кметя, на ротационен принцип, по райони и с пенежета. Тях поне ще ги придружават. Аз – ние, преброителите – бъхтим сами във всякакви обстоятелства.


Очаквайте Преброител 0111: VI. НЯКОЛКО КУРИОЗА ЗА ФИНАЛ