Евтаназия в превод означава власт над живота – от езика, на който малцина вече говорят, а именно: смирения

„Искате ли изкуствен мозък, с който да играете перфектно шах, табла и бридж?”, а какво ще кажете за „чисто ново електронно сърце и комплект бели дробове, с които можете спокойно да пробягате разстоянието Варна-Токио?”

Не знам дали е редно толкова надалеч в бъдещето да гледаме. Не че няма да дойде това време, когато човеците с едно премигване ще настройват станциите на радиото в лявото полукълбо. По-важно е с какъв подход тия новоизлюпени прогресивни нововъведения ще навлизат в живота ни. Спомняте ли си ГМО-то. Преди години никой от нас не искаше да чуе за нещо подобно. Сега дясната половина на главния ни мозък – прагматичната – вече е наострила ушенце и кима колебливо в опитите да бъде убедена, че друг начин за изхранването на човечеството няма.

Дойде ред и на Евтаназията. Не, това не е плод на уж неподкастряната демократичност, свободолюбивост и дори плах опит за алтруизъм. Евтаназия в превод означава власт над живота – от езика, на който малцина вече говорят, а именно: смирения. Иначе в буквален превод всеки може да провери значението на тази красива и благословена (само от хората) смърт.

Колко трябва да е силна болката, колко да е категорична диагнозата и доколко животът би бил невъзможен в едно човешко тяло, за да се отречем от съществуването си... и от Бог? Някой ще каже: „Добре, вярващите ще понесат страданието, ще се изправят очи в очи срещу болката и така ще се докоснат до своята Божествена същност. А що да сторят онези, които си нямат Бог?” Ще ми се да не бързам да давам отговор на този въпрос, а да се обърна към Лазар за помощ.

Той е бил при мъртвите и е оживял. Предал е Богу дух и отново е отворил очи за този свят. Бил е подготвен за последния си път, но Христос го е върнал на земята. Как става това ли? С вяра. Какво е вярата? Осъзнаване на силата. Човек, колкото и прогресивно да развива медицината, никога няма да достигне котата, на която се издига властта на човешкия дух. Питам се: защо тогава продължава да се работи в областта на прагматична хуманност, а духовната е оставена настрана? Или на планетата ни виреят, ако мога да перифразирам Шестов, два типа хора: Едни вярват в маймунския си произход, други – в Божествения. Слава Богу този, вторият тип, е все още търсен за повдигане самочувствието на човечеството. Честно. В противен случай всичко ще се сведе до едно обикновено човекоядство и евтаназията ще бъде обявена за най-обикновено хоби.

Опитайте се сега да си представите Лазар неизлечимо болен, преживяващ тежки мъки, останал сам на този свят. „Спасението” му е само не един бутон разстояние. Последното, което би направил с малкото си сили – сигурен съм в това – е да спре всеки опит някой да прекъсне животът му, даден от Бог. Не, този Лазар е не просто персонаж от една многократно целувана книга. Той е олицетворение на един обрасъл с трева стремеж – да победиш болката, страданието, даже смъртта с вяра. Ама били доказали, диагностицирали, подписали се трима лекари под сигурната и нелечима болест. Така ли? Тогава дайте да подпишем пътния лист и на Господ. Той и без това е ползван само като параден костюм – за сватби, кръщенета и погребения.

Да погледнем нещата и от друг ъгъл. Кой дава на човек живот? Майка, татко... акушер? Не, не кой вае и изражда тялото, а кой, питам, дава духът, онова живо пламъче в очите, онзи импулс, който може да се усети и при погалване? Или, викате, няма такова нещо като душа и прочее и ние си живеем само с телата – подобно на телешки колбас, натъпкан в изкуствена опаковка; като ни мине срока на годност и ни хвърлят на боклука... Ако посочите един или повече души, които са измислили, създават и ръководят живота, съвсем основателно е да бъдат сложени на пулта с апаратурата. И да се нареждат при тях болните, страдащите и носещите със себе си „наранявания несъвместими с живота”. И един по един да си отиват от земята, на която са били привикани пак от същите господари на живота.

Човек винаги ще властва над избора си, но никога над живота. Защото няма категорични доказателства, че не съществува вечен живот. И само си представете, че едно принудително отнемане на човешкия живот всъщност е кастриран опит да намериш пътя към вечността. Евтаназията може и да е вече узаконена тук-там, но то е по-скоро израз на една обречена доброта. Защото там, където се отхвърля нуждата от Бог, хората започват да подивяват и да извършват действия, които нямат връзка не само със сърдечността, но и с главния мозък. Същото е и с животните – онези, които не са опитомени и си нямат стопанин, ние наричаме улични или диви.

Следващия път, когато Корнезов с присъщия си кръчмарско-казанджийски акцент се напъне да внася законопроект за евтаназията, тоз час ще запаля отново свещ в църквата, за да се огледам в смълчаните икони – всички онези, на които хората са се молили за живот и здраве. И после, когато за пореден път ми стане ясно, че най-силната църква е онази, която всеки сам строи в сърцето си, ще се опитам да преглътна обидата, която нанасяме на Лазар. Той е все още живото доказателство за съществуването на чудеса – точно такова, каквото е животът. Ако имаме сила да си го потърсим, със сигурност ще го намерим. Друг е въпросът дали сме в състояние.

За съжаление ще призная, че нещата не отиват на добре. Включвам към думите си и емблематичния Пратчет, който повлече крак към едно солидно предателство – отказването от Бог, Божественост, Вяра. Което не бива да учудва, защото след всички поразии, които едни други си правим, е редно да вземем от Бога властта над живота. Сега ние ще го спасяваме и ние ще го отнемаме. Хапче, спринцовка, копченце, прекъсване на тръбички и... сбогом, любими човеко, ние ти направихме изключително добро. А след това, за спокойствие на стерилизираната ни душевност, ще ходим да палим свещи пред опушени и мрачни икони, в които някой трудно ще може да отрази собствената си лъжлива природа.

И за всеки случай – Господ да ни е на помощ!