Те също са царе на монолозите, нищонеразбирането от отсрещната страна, а цяло изкуство е да останеш удовлетворен от разговора.

Утрешните политици днес чертаят плановете с тебешир по асфалта.

Бръмчат с джипове, издавайки странни звуци, надават вой, когато се опиташ да им вземеш тяхното.

Ако говориш със съвсем малко дете, то със сигурност ще чуеш много, няма да разбереш нищо, а ако накрая и двамата сте доволни, то със сигурност отглеждаш бъдещ политик. Те също са царе на монолозите, нищонеразбирането от отсрещната страна, а цяло изкуство е да останеш удовлетворен от разговора.

Бъдещите политици днес в повечето случаи играят между колите, защото онези порастналите, от които зависи настоящето, са забравили, че са били деца.
И отказват да научат какво означават думите „друг път” или „чакай”. Защото те нямат спиране, а друг път може да няма.

Ако днешните можеха да запомнят половината от това, което са знаели, когато са били утрешни, ех, каква политика щеше да е само… Мечта.

През погледа на едно дете животът е толкова интересен, а отговорите толкова прости.

За тях всичко е черно или бяло, добро или лошо. Няма нюанси, няма прикрити помисли, няма злоба, или си приятел, или враг.

А ние родителите… Ние все бързаме. И като че ли никога не оставяме нещата с децата да се развиват от само себе си, а искаме да научим или да отучим малките по собствен график.

И утре сутрин пак ще се събудим. И отново ще бъдем длъжници на държавата, на монополистите, на банките… Длъжници и на децата си, длъжници на утрешните политици. Длъжни да ги обичаме, да ги възпитаваме, да ги научим кое е черно и бяло, добро и лошо. Той… животът сам ще им покаже сивото. А политиката съвсем ще им обърка представите за добрите ченгета.