В нощта на 13 срещу 14 септември 1923 г. започва Септемврийското въстание

На 23 септември 1923 г. в Старозагорско (Мъглиж, Стара Загора, Нова Загора и др.) избухва Септемврийското въстание, организирано от комунистите в съюз с БЗНС.

Бунтовете се дължат преди всичко на пренасянето на българска територия от Георги Димитров и Васил Коларов на революционната идеология на Коминтерна за наличие на революционна криза и необходимост от революционно въстание. Въстанието също така има за цел събаряне на сговористката власт в България, установена чрез държавния преврат на 9 юни 1923 г., с който БЗНС е свален от власт, като законно избрана управляваща партия.

На разширен пленум на Комунистическия интернационал (Коминтерн), провел се в периода 12 - 24 юни 1923 г. е взето решение Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП) (т. с.) да организира въоръжено въстание за сваляне на правителството и установяването на работническо-селска власт в България.Димитър Благоев вижда опасността от подобни действия и се обявява против решението на Коминтерна. Подкрепят го и някои от членовете на Централния комитет Тодор Луканов, Тодор Петров и др. На своя отговорност Тодор Луканов изпраща контрауказания, с които отменя назначената акция. Бунтът започва на 13 септември 1923 г. в с. Мъглиж, Казанлъшко. След няколко дни придобива спорадичен характер и се разпространява. Към 20 септември обхваща по-голямата част от Старозагорска и Новозагорска околии. Най-масови са бунтовете в Северозападна България. На 23 септември е превзет гр. Фердинад (днес Монтана), на 25 септември с. Бойчиновци; на 26 септември бунтовниците настъпват към Враца, но са разбити при с. Брусарци (днес в област Монтана) от части от Видинския гарнизон.

На 27 септември вече превзетият от бунтовниците гр. Фердинанд пада и Главния революционен комитет дава нареждане за изтегляне към Югославия. Васил Коларов и Георги Димитров още в разгара на военните действия се прехвърлят на югославска територия. В Разложко и Петричко също има опити за бунт. Под ръководството на Вл. Поптомов комунистите завземат казармата в Разлог и властта в някои села на Разложка околия.

Ръководството на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) мобилизира своите членове и ликвидира бунта, като изпраща всички бунтовници по домовете им.

В другите райони на страната (Бургаско, Шуменско, Варненско, Пловдивско) положението остава спокойно. Не избухват бунтове в големите градове - София, Пловдив, Варна, Бургас. За броени дни правителствените сили възстановяват положението.

След потушаването, правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Оценката за жертвите са по-скоро качествени и имат манипулативен характер. Според историографията от периода 1944-1989 се публикуват оценки за загинали около 30 000 души. Напоследък се публикуват данни, че жертвите сред цивилното население се оценяват на повече от 2 000 души.Най-достоверно в това отношение е изследването на Музея на революционното движение в България, публикувано в книгата "Звезди във вековете". Във въстанието и репресиите след него са загинали 841 човека. Най-много загинали има в окръг Монтана (Фердинанд). Там във водените сражения и след потушаване на въстанието са убити 337 човека. Извършени са масови разстрели в с. Септемврийци (Горна Гнойница), Вършец, Берковица и Монтана, като голяма част от тях са военно-мобилизирани въстаници. Вдъхновителите, организаторите и ръководителите са избягали от възмездие като емигрирали в Югославия.

След разгрома на въстанието лидерите му Георги Димитров и Васил Коларов бягат в Югославия, а оттам в Съветския съюз. Някои от бунтовниците остават в страната и действат като чети в планините.

Септемврийското въстание дава възможност на правителството на Александър Цанков да се представи пред Запада като борец срещу комунистическата опасност и да пледира за смекчаване на някои от военните ограничения, наложени над България с Ньойския договор.

В българската марксическа историография от периода 1944-1989 година, Септемврийското въстание се описва като първото антифашистко въстание в Европа, а правителството на Цанков - като фашистко. След 10 ноември 1989 повечето български историци отхвърлят идентификацията на режима на Цанков с фашизма.

Според английския историк Ричард Крамптън още по своя замисъл въстанието е безперспективно, защото дори и комунистите да бяха завзели властта "западните сили несъмнено биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както вече е станало в Будапеща през 1919 г.".

Септемврийското въстание и жестокостите при потушаването му предизвикват силна реакция сред тогавашната българска интелигенция. Сред по-известните произведения, посветени на въстанието са поемата "Септември" на Гео Милев, романът "Хоро" от Антон Страшимиров и картината "Септември 1923" на Иван Милев. Сред другите известни произведения са стихосбирките "Пролетен вятър" на Никола Фурнаджиев и "Жертвени клади" на Асен Разцветников. Те двамата, заедно с Ангел Каралийчев, автор на книгата с разкази "Ръж" после дълго биват квалифицирани като септемврийското поколение писатели.

В периода 1944-1989 година в населени места, чиито жители са участвали във въстанието, са издигнати негови паметници.

* Цитат от поемата "Септември" на Гео Милев