Преди години, когато исках да преплувам световния литературен океан и едва бях нагазил до колене в различните вълни и интелектуални течения, срещнах интересен надпис на улицата: „Тук се продават ценни книжа”.

Преди години, когато исках да преплувам световния литературен океан и едва бях нагазил до колене в различните вълни и интелектуални течения, срещнах интересен надпис на улицата: „Тук се продават ценни книжа”.

Толкова много обичах да чета, че си представих как в тази величествена, масивна сграда, са наредени най-ценните, най-впечатляващите книги, откакто човечеството съществува. Не, не имитирах позата на интелектуалец – та може ли жаден човек да имитира, че пие вода. Просто нахлух през парадния вход. Добре, че имаше една жена, добре, че бе краят на работния ден и добре, че зададох двусмисления въпрос: „От къде мога да си купя ценни книжа?” Казаха ми да мина утре.

В момента златото бавно и сигурно се превръща в хапче за спокойствие. Хората, пристрастени към сигурността на своите доходи, постепенно инвестират в ценния метал, подхранвайки крехката илюзия за по-добри времена. Дори тези „добри времена” да не дойдат, следващото поколение няма да остане на сухо и само при мисълта, че в банката златните кюлчета кротко блестят под зоркия поглед на електронни датчици и бетонни стени, няма как на човек да не му стане по-отпуснато и оттам да погледне на света с щастие, чието покритие е двадесет-и-четирикаратово.

Онези, които нямат пари за хляб (какво остава за златни кюлчета), ще преглъщат суха статистика и миражи, водещи до треска на вестибуларния апарат. Оттам идва и виенето на свят – свят, който сякаш постепенно придобива нелечима болест. Симптомите й са потни длани, които опипват празни джобове, кървясъл поглед, под който плува капка вино, изпито с последните пари и недружелюбна усмивка, зад която се крие несдъвкано примирение с бедността.

Когато всичко си дойде на мястото, така ме напуши на смях, че три дни после ходих с насълзени очи. Естествено в началото ме беше срам да разправям на всички, че съм помислил „ценните книжа” за изключително ценни книги. Обаче, благодарение на дългогодишните ми инвестиции по духовните борси, ироничният ми коефициент някак успя да обори чувството за гордост. Казано и по-простичко: Предпочетох да си запазя тънките сантиментални нишки наивност до ден-днешен и да не се правя на много умен, а да продължавам да търся ценното дори в най-отдалечените краища на скромността.

Докато златото бере рекордни височини със стойността си, хората с „разумно” мислене са заприличали на преяли кучета. Показателни за това са уличните – даваш им, даваш им, даваш им да ядат и после, когато в корема им не остане дори стомашен сок, те грабват кокала и започват да се чудят къде да го заровят. За после. За всеки случай. Така правят и преялите хора. Но хората са по-умни от кучетата и за всеки случай си крият златните кокалчета по банките. Нищо лошо. Лоши времена. Криза. Неприятното е, че колкото повече се вдига цената на златото, толкова доволството на онези, които го притежават, расте. За сметка на бедността, която търчи в противоположна посока, без златни амбиции и инвестиции в бъдещето.

Страничният ефект на златото е алчността. И колкото повече му се вдига цената, толкова блясъкът му заслепява очите – и на имащите, и на нямащите. Уви, кризата дойде именно заради алчността – на банките, на хората, на кучетата. В крайна сметка това е само един метал, макар благороден. Вселил се е в нас със силата на тумор. И постепенно обсебва всички части на съществуването ни. При мисълта, че го имаме, трупаме запас от сланина около беззащитността си. Тя от своя страна ни пази от студените прогнози за бъдещето на световната икономика.

И така ще виреем, докато дойдат „добрите времена”. Ако не ги дочакаме, току-виж използвали златото за направата на надгробните ни плочи.

Малко след инцидента с „ценните книжа” и благодарение на маневрирането в световния духовен океан, картинката започна да ми се изяснява. Разбрах, че като символ златото олицетворява – и това е най-хубавата страна на всички материални ценности. Защото те са отражение на нашите вътрешни стремежи, копнежи, страсти и качества. Ако златото бе просто метал, то на нас, както казва Айнщайн, главният мозък ни е даден по грешка – ще минем и с гръбначен.

Природата ни е показала нагледно онова, което ние можем да създадем в себе си като ценности. Оттам идва идеята, че златото е като съвършения (щастливия) човек – ценно, с голяма плътност и блестящо. И щастливият човек не е непременно материално богатият, а по-скоро онзи, който е успял да открие и инвестира своите духовни ценности.