Но не бива само гордо да се припичаме под трибагреника на улицата по време на това съдбоносно циганско лято. Можем да свалим от пиедестала хора, които вече са стигнали до крайност и до глупост във властта си. Така ще покажем, че сме останали с един страх по-малко.

Жалко, че уличният протест остана като единствена алтернатива.

И виждам, че нищо съществено не съм направил по въпроса с идологизирането на образи като Рашков, Пищови и прочие екзотични екземпляри. А можеше къде-къде по-сурово да покажем и на децата, че не шмекерлъкът, далаверата, мацките и колите са идеалът за живот. Добре, да не бъда толкова краен – макар точно подобни думи да са ми на върха на езика. И все пак на хоризонта алтернатива няма. Имам предвид онази сила, която да ни дърпа в противоположната на бедствието посока. Ето затова протестът на улицата остава единствената възможна, което не говори добре за нас.

Всички виждаме, че основно млади хора развяват знамена на улицата. Арестуват ги, снимат ги, ругаят ги, обвиняват ги, че са лумпени… А какво правихме ние две десетилетия, за да не позволим подобна развръзка? Мир на праха на загиналите момчета! Но ако не бяха те, утре други можеха да бъдат на тяхното място или просто арогантността и наглостта да шества по улиците на градовете ни с байрак на безочие.

Винаги така става, за съжаление – инцидент и после врява. И това не е добре, защото дори в този момент България е разделена – едни обвиняват протестиращите, други се дистанцират като смирени българи, трети амбицират властта да затегне положението. И утре, когато огънят се посипе с пепел, а въглените останат да тлеят отдолу, пак ще се кротнем в състояние на привидна симпатия, а в нас ще бълбука онзи неудовлетворен гняв на несвършена работа и неизпълнени обещания.

Има и нещо хубаво във Вулкана Катуница. Изригването и последвалите събития показа лицата на много хора. Не само на протестиращите по улиците. Видяхме страха на циганите и мобилизирането на властта, видяхме също броженията на медийните величия и обичайното пръкване на градски, социални и отговорни в рамкирано работно време психолози и експерти. Видяхме лицето на нашето търпение. А и иначе по време на значими събития всичко живо, което има по-голяма уста от Мик Джагър, се изпокрива. Което иде да ни каже, че на всички ни пука – за България, за изчерпаното търпение, заради унижението да ни смятат втора употреба. Дори заради отношението, което имат нашите емигрирали сънародници към нас – че сме прости, загубени, бедняци.

Много от нас наистина живеят съвестно, обичат страната си и им е жал, когато ежедневно са принудени да слушат в колата си онази реклама за „Комисия за защита правата на човека”, а в същото време хиляди други комисии са накацали с хоботите си върху предприемчивия българин и смучат от труда му, от потта му и дори посягат с големи лъжици към храната на децата му. Поне това да бяхме направили и сякаш нямаше да го има този срам и протестът на улицата не би бил последната алтернатива – да се бяхме научили да си помагаме, да бъдем задружни.

Проблемът на Рашков е в това, че е циганин. За съжаление, трябва да признаем, че много момчета и момичета си отидоха от този свят, защото величието на едни остава недокоснато от законите. Убити на пътя, на улицата, в квартала. Но след такива случаи масови протести нямаше. Само тихи брожения на хора, които до дъно се страхуват да не би големите риби да им отхапят главите. Преди няколко дни този страх се обърна с хастара навън. Но заедно с него на светло излязоха много въпроси. Като например защо, когато съм сбъркал данъчната си декларация с 2.87 лв. служител ми звъни да отида при него и да оправя грешката, а друг, който дори не знае какво точно значи НАП, се кичи с ордени и титли.

Нека да се върна пак към младите на улицата. Тяхното място не е там. Но ще бъда последният, който ще ги обвини в профания. Ако има виновен, то това сме ние. Че за толкова години така и не успяхме да намерим цивилизовани начини за подкастрянето на образи, които рано или късно се самозабравят с тикнатата им даром власт. Бъдете сигурни, че в този момент Европейските лицемери ни гледат под лупа. И сигурно ни готвят наказания по незнам си коя директива за защита правата на човека. България винаги е била в Европа, но духът на българите е много, много над европейския. Защото хиляди пъти сме били тъпкани. Оставете робствата, войните… Колко пъти са ни продавали, делели, препродавали. И все нещо е оставало тук – като нация, като цивилизация и, може смешно да прозвучи – като самочувствие.

Но сме засипани с камари страхове – дали защото сме малки, дали защото не осъзнаваме достатъчно силата на духа – страх ни е от мутрите, страх ни е от комисиите, от Европа, от ракови заболявания, от смъртта. Този страх ферментира в чувство на неудовлетвореност и на липса на амбиция. Но сложете над този процес запалена клечка от кибрит като тази от Катуница – и всички наши страхове излизат на улицата като стихия. Само там се надяваме да убием и другите, които са много по-трайни, много по-устойчиви от този, че циганите са нашият основен проблем.

Вярвам, че нищо не е загубено безвъзвратно. Винаги си спомням с лека завист онзи цитат от статия за Сингапур, че ”там безработица няма, защото не се плащат социални помощи”. Ако това звучи като мечта, то нека като за начало спрем да ръкопляскаме на образи, чийто смисъл на живот се побира в една гънка на мозъка, в която, за съжаление, се спъват нашите деца в опита си да подражават на лесното. Не съм експертно компетентен по социални въпроси, нито пък ми се иска да стигам до крайност с апел към масово одухотворяване на нацията. На първо място поставям законите – ала не онези, написани от очилат европейски чиновник, а тези които сме създали за повече от 1300 години.

След броженията и стихията на недоволството в десетки населени места у нас, със сигурност слънцето ще изгрее. Ако не вярваме, по-добре да не се наричаме българи. Но не бива само гордо да се припичаме под трибагреника на улицата по време на това съдбоносно циганско лято. Можем да свалим от пиедестала хора, които вече са стигнали до крайност и до глупост във властта си. Така ще покажем, че сме останали с един страх по-малко.

Предстои да видим.