С т е н а т а

Новините

09-11-2011, 13:44

Снимка:

12 ноември 1989

Автор:

ГЕОРГИ ЗАХАРИЕВ

Всичко от Автора

Това се случва точно преди 21 години. Аз самият съм на толкова. Следователно цялата радостна идея за разрушаването на няколко бетонни блока е възрастна, колкото мен. Дори мога да заявя, че ние сме братче и сестриче.  Вървейки ръка за ръка, ние сме пропуснали радио „Свободна Европа”, манифестациите на първи май, речите на Тодор Живков и думите на Георги Марков („Българският чадър”). За сметка на това, обаче, станахме свидетели на едно различно време, през което в Европа вървят други не по-малко интересни процеси.

Честит девети ноември!

Денят, в който е разбита една видна стена и на нейно място са доизградени нови – невидими.

Това се случва точно преди 21 години. Аз самият съм на толкова. Следователно цялата радостна идея за разрушаването на няколко бетонни блока е възрастна, колкото мен. Дори мога да заявя, че ние сме братче и сестриче. Вървейки ръка за ръка, ние сме пропуснали радио „Свободна Европа”, манифестациите на първи май, речите на Тодор Живков и думите на Георги Марков („Българският чадър”). За сметка на това, обаче, станахме свидетели на едно различно време, през което в Европа вървят други не по-малко интересни процеси.

Познавайки историята, би трябвало да кажа, че падането на Берлинската стена е просто поредният случай, в който се прави опит за обединение на континента. Преди това в нашата любима Европа е имало множество други разделения на съюзи и бойни действия, обхващащи не един участник.

За това и разпадането на т.н. „Източен блок” е просто една историческа закономерност. Има безброй примери за това в историята. Въпросът е, че ние много често се ограничаваме до това да гледаме чисто политическите актове.

Какво всъщност визирам? Голяма част от хората обявяват: „Стената падна!”, но не се замислят какви ще бъдат последствията за обикновените хора от това. Ние рядко мислим за този безименен човек, който всъщност живее в обществото, където се е състояла промяната. В случая имаме бонус – безименният човек сме ние самите. Аз като българин на 21 години, хванал под ръка моята сестричка – Промяната се опитвам да вървя напред и да я запознавам, с колкото се може повече хора. Но се оказва, че тя често говори на различен език от този на хората, на които я представям. За това тя не разбира тях и те не разбират нея. Аз се опитвам да бъда посредник, но и това помага рядко. Този „communication breakdown” ме кара да се замислям за разни неща. Защо болшинството от хората, които ме заобикалят не говорят на езика на „Промяната”? И отговорът идва бързо в главата ми: „Защото никой не ги е научил.”  Човек не се ражда с езици, идеология и начин на мислене. На всичко това ни учи обществото около нас. Семейство, учители и приятели са отговорни за повечето действия, които ще осъществим през живота си. Но нека се върна към символа на Берлинската стена.

Логично е хората да празнуват днешния ден и още по-логично е да се радват на обединението. Но аз искам да задам един въпрос: Нима всички вярват в идеята, че Европа вече е единна? Не става въпрос за политическо или икономическо обединение. Такъв е Европейският Съюз и той просперира (въпреки толкова любимата на всички криза). Аз говоря за наличието на други Берлински стени, които не могат да бъдат разрушени толкова лесно. За тях не е достатъчен чук или танк, защото те са в главите на хората. Моделите на поведението са новата-стара стена, която оковава нас - европейците и в частност българите. Това всъщност е тема, която съществува от векове.

За това трябва ние да насочим вниманието си към разбиването на досегашните модели на поведение, градени векове и изграждането на нови, които няма да ни разделят толкова рязко. Основната цел на Европа след „Берлинската стена” е налагането на уважение между различните хора.

Тази мисия на европейската интелигенция, поставя нови граници, които заместват Изток-Запад. Те, разбира се са условни, защото не са оградени със стена, маркер или бодлива тел. За  мен тези граници вече се наричат Север-Юг. Знаете, към коя група спадаме ние - българите. Каква е разликата между неформаните и ненарочно сформирани алианси – северните европейски държави са наложили в обществото си една относително силна демократична система, която възпитава равенството и възможностите между хората.

Гражданите на Норвегия (примерно) са спокойни и взаимно уважаващи се. Точно за това уважение, което се възпитава, говоря аз. От другата стена на мисловната ни барикада застава Югът (не ви ли звучи като термин от американската история?).

Този Юг, който налага точно обратните модели на поведение – агресивната емоционалност. Границата между двете абстрактни системи не може да бъде поставена точно. Тя е условна и постоянно мени своето местонахождение. Това се дължи на постоянните промени в различните общества. Също така съм длъжен да отбележа, че за някои общества е трудно да говорим „като цяло” и за това е трудно да ги сложим в някой от двата полюса.

Такива, например, са французите. Това е нация, образувана от много различни групи хора. Дори езикът им е различен. Провансалците и бретонците (примерно) нямат почти нищо общо. За това не можем да сложим една огромна държава като Франция в някоя от двете групи, защото тя принадлежи и на двете.

Разбира се, един средностатистически българин не го интересуват процеси, които се случват толкова далеч от него. Въпросът е, че това се случва и в собствения му живот. Защото тази принадлежност към Юга на нашата нация е следствие от дългосрочен цивилизационен процес. Не ме разбирайте погрешно – този процес не е срамен. Ние не сме по-лоши от датчаните, сърбите не са по-лоши от великобританците и италианците не са по-лоши от германците.

Подобни генерализации са глуповати и елементарни. Всички ние просто сме различни. Културата, която притежава всяка една от нашите общности е следствие от много фактори и никога не е по-лоша от нечия чужда. Въпросът е, че има един особено важен показател, по който трябва да настигнем Северна Европа – спокойствието на живот. Звучи много елементарно и простичко, но то е сложен процес, който изисква промени на всяко едно социално равнище. Първата промяна е да се научим (всички ние) да говорим на същия този език, на който говори моята сестричка, наречена „Промяна”. След това има две основополагащи стъпки:

1 Да избягаме от вождизма, който е залял обществото ни от години

и

2 Да се оттърсим от елементарната злоба, която ни тресе на ежедневно ниво.

За първото не е нужно да се обвиняваме. Вождизмът не съществува само в България. В двойно по-голямата и икономически могъща Италия Силвио Берлускони играе ролята на един наш Тодор Живков. В подобен тип държави се среща следният парадокс: службите за сигурност ползват по-голям ресурс,  за да подслушват и проверяват собствените си граждани, отколкото да неутрализират чуждите служби за сигурност. Парадоксално звучи, но така се получава, когато хората се борят за трохи. Това е характерно за южняшкия вождизъм. Ние като общество сме длъжни да надмогнем изкуствено поставените над нас авторитети и да осъществим едно равенство(не в смисъла на комунизъм, а на чисто човешко ниво). Но трябва да сме много внимателни с това си действие, защото всеки, който се докосне до малка капчица власт и забрави за какво се бори, всъщност надминава предшественика си в лошите практики, които осъществява. За това е нужно да премахнем и злобата от ежедневието си. Как може да се случи това? Замисляйте се повече преди да напсувате като каруцари някого. Замисляйте се над новините, които чувате по телевизията. Използвайте сито за всяка една информация, която достига до вас.

Защото омразата между различни хора генерира печалба за дадена групичка. Нали без изкуствено наслоената ненавист, която ни лансират от всички страни няма да има кой да храни голяма част от телевизиите, партиите и „авторитетите” в нашето общество.

Несъзнателно една голяма част от нас се превръщат в бездушни потребители, които се явяват единствено „target” на печелбарите. Спираме да бъдем човешки същества, защото се опитват да уеднаквят нуждите и желанията ни.

За това и моята сестричка - Промяната, която е родена на днешния ден преди 21 години трудно стига до съзнанието на българите. Но тя няма да се откаже, без да дава отпор. Моята единствена надежда е, че тя няма да остарее и да остане неразбрана, както голяма част от интелигентните хора, желаещи промяна...

За това на днешния ден е хубаво да се замислим дали ни е харесало да бъдем на губещата страна, когато е имало разделение между Изтока и Запада и дали ще ни харесва отново да направим неправилен избор, хленчейки и стоейки непоклатимо и ретроградно в графа „южняци”. Аз съм направил своя личен избор. Направете го и вие, но ако той се окаже грешен не обвинявайте другите, а поемете отговорност.