Точно на подобно място ти се иска да намериш онова, което те отличава от останалите

Първо си мислиш, че летиш над град, който прелива в друг и след това в още един.

А някъде в далечината са се изправили небостъргачите на Шанхай, заедно с телевизионната кула. Даваш си сметка, че сградите под теб са част от едно и също населено място – може би най-гъсто населеното. Самолета бавно започва да се снишава. Булеварди, улици, неспирен поток от автомобили – всичко се вижда.

Ако вземеш да описваш Шанхай ще се наложи често да използваш думите „голям” и „най-голям”. Като започнеш от летището, населението, броят на небостъргачите... И ако всичко това не е организирано, подредено и подчинено на ритъм, със сигурност ще се озовеш в един хаос, от който ще ти се иска да се измъкнеш колкото се може по-скоро. Но достатъчно е да видиш булевардите, които са с по няколко платна и по три един над друг, за да прецениш, че тук има сложен ред.

Шанхай не е от древните градове на Китай. Разположен е от двете страни на река Хуанпу. През 19 век градът става международно пристанище и това му осигурява сигурен тласък за развитие. И то с какви темпове! Хубаво е да се има предвид, че само преди тридесет години от другата страна на реката е било село. Сега там, заедно с другите небостъргачи, се издига „Перлата на изтока” – телевизионната кула. Колкото до пристанището – то е най-голямото в света...

Навярно заради динамиката на ежедневието в Шанхай, небостъргачите и всичко онова, което се оприличава с глобализацията, започваш да губиш представа къде точно е традиционното, китайското. Вървейки по улицата, поне на мен, ми се прииска да затворя очи, да усетя ритъм на града, пулса му. Давах си сметка, че се намирам на място, от където се управлява световната търговия и е безсмислено да говоря точно тук за традиция. И все пак, усеща се. Но не със затворени очи. Надничах в колите на хората, в тяхното уединение. После и по улиците – в очите на онези, които навярно бяха издигнали този огромен град. И в автобусите, където пътниците се бяха отдали на своето моментно съзерцание. И след това в просяците, легнали по очи на тротоара и сякаш искащи милостиня за последен път в живота си. Шанхай пулсираше не само с трафик, шум и огромни сгради. Усещаше се енергията на хората – постоянна, с не много криви по скалата на емоциите. Това е характерно за китайците. Със сигурност от това си качество те черпят ресурс за своята дисциплинираност.

Определено Шанхай е по-красив нощем. Ако през деня всичкият бетон е сив, то нощта запалва светлините и градът се превръща в картичка, запечатала момента на празнична заря от всякакви цветове. Именно по това време можеш да се доближиш още малко до хората. На една от главните търговски улици потокът е нескончаем. Виждаш и чужденци, които с добре отработени навици се навъртат около заведенията за бързо хранене. Някак добре пасват на обстановката. Световни вериги за мода, бижута, часовници – всичко е наредено по улицата както подобава за един огромен град. И в същото време до ъгъла на ниска сграда, леко встрани от множеството или пък в самия център, са се оформили група от хора, китайци. На едното място слушаха интересно изпълнение на акордеонист, на друго човек в инвалидна количка изпълняваше китайска народна песен. Все едно попадаш на островчета духовна свобода, която тези китайци си строят, за да не се изгубят в множеството.

Не е трудно да си намериш хубав ресторант в центъра на Шанхай. Храната, както на повечето места в Китай, е на почит. И здравословна. Почти без олио и пържене. Ако има хляб, то той ще е направен на пара – типичните хлебчета с пълнеж (мантоу). За рибата, приготвена в един от тези ресторанти, може да се напише отделна книга.

Рядко съм стигал до усещането, че нощта не иска да си тръгне от един град. Със сигурност е заради светлините. Но и заради неспиращия трафик от хора и коли – денонощно по булевардите. Няма как всички тези двадесет и четири милиона души да останат в състояние на покой. В късните часове този шум става равномерен, леко се снишава, за да избухне отново на сутринта. Иска ти се да затвориш прозореца на хотелската стая. Очарователно е, особено от гледна точка на късметлия като мен да се озова на двадесет етажа над земята. Именно в тъмнината успях да осъществя най-добър контакт със светлината на Шанхай. В главата ми пулсираше информация със затихващи функции – най-големия, най-развития, най-най-... Оставих статистиката да си почива и пуснах духа си свободно да се рее през прозореца. Напротив, не се почувствах изгубен. Точно на подобно място ти се иска да намериш онова, което те отличава от останалите. В този момент това бяха моите впечатления. Знаех, че когато се прибера в България, те ще си имат своя отлежал вкус. И когато посегна към тях ще чувам онова „Говори Шанхай”.

На другия ден ме чакаше дълъг нощен полет. Летище Пудон се намира на края на града. Най-голямото в света… Отне ни около четиридесет минути от центъра. Уникално, като се има предвид трафика. Докато се движим по булеварда успявам да отнеса в спомените си още няколко лица. После Пудон ни всмука със своята организираност, светещи табла и... пространство. На две нива. Самолетът ни чакаше. Настанихме се. Кратка информация за безопасност, идваща от екраните на мониторите. После се появи планетата земя. Шанхай беше точка. От нея тръгваше линия към Европа. Щяхме да я следваме през идващите девет часа и половина.

Готвейки се за сън, преди всяка точка в изреченията, произнесени наум, слагах Шанхай.