„Правото да бъдеш информиран” вече звучи като присъда. И нещата отиват в графа доживотна. Не че не искам да знам какво се случва по света. Но не е ли по-важно да се запитам къде съм аз в цялата тази информационна манджа?

Преди години само Националната телевизия беше привилегирована да прави обзор на събитията през изтеклата година.

Спомням си, че гледах с огромен интерес и повторенията. Някак си успявах да се почувствам част от тези новини, част от света и от всичко като цяло. Подредени по месеци събитията ми помагаха като редови гражданин да си взема поуките и да погледна мъдро на бъдещето.
 
Днес съм заринат до гуша в информация. Обзорите на новините са цели камари – коментари, очерци, „Светът в снимки”, „Бедствията на 2011” и какво ли още не. Където и да погледна – всеки според гледната точка е наредил я убийството на Кадафи, я аварията във Фукушима или протестите по целия свят като водещо събитие през 2011 година. И толкова много информация, че ми се иска да се скрия някъде от нея. Изобщо не се чувствам като информиран гражданин, а по-скоро като издънен матрак, върху който са натръшкани убийства, бедствия, протести, криза, бездомници, глад, пожари, наводнения, емигранти, корупция...
 
Много неща се промениха от онова време. Не че има повече новини. По-скоро информацията стана толкова агресивна и масова, че прониква взломно във всеки дом и ограбва свободното време на хората. „Правото да бъдеш информиран” вече звучи като присъда. И нещата отиват в графа доживотна. Не че не искам да знам какво се случва по света. Но не е ли по-важно да се запитам къде съм аз в цялата тази информационна манджа?

Тези думи отдавна ми се въртят в главата, но изчаках да настъпи днешния 21.12.2011 г., за да ги споделя. Според предсказанията би трябвало точно след година да настъпи краят на света... или поне на този, който познаваме. Естествено към днешна дата с едни гърди напред излязоха статистиците, които ни заляха с „полезна” информация относно очакванията ни за бъдещата година.  Всъщност мен никой не ме пита, но ето че пак трябва да смеля новината, че повечето от нас са песимистично настроени или в краен случай сме умерени оптимисти. Но къде бях аз, когато се водеше тази анкета? И в коя точно представителна извадка бивам начислен? Ето че моят Аз вече е влязъл в регистрите като определен типаж, със съответния номер на обувките и навярно с определения тип новини, които ми правят ежедневен мозъчен душ. За какво им е на статистиците да ме питат за мнение, като то ще съвпадне с това на един от многото човеци, с които си приличаме по ниво на облъченост на квадратен сантиметър.

Благодарение на поглъщаното количество новини много лесно се правят сондажи в общественото мнение. Психиката на съвременния българин, погледната под лупа, дава едни и същи показатели: Реагира хипертонично на кризисни новини; плаши се от бедствия; ръкопляска на убийства на диктатори; интересува се от хляб, месо и ракия; много лесно стига до репликата „Ей, тая държава няма да се оправи”; плюе властта, но се страхува да изрази мнение. Като дръпнем чертата излиза, че колкото повече се тъпчем с информация, толкова по-предвидими ставаме. И уязвими, защото настроението ни е пряко свързано с курса на долара. Или с друго ниво. Някъде под тези купища новини и факти стои нашият Аз. Той не е новина, а би трябвало да го изведем като водеща, ако искаме да оцелеем в този все по-объркан свят. Но едва ли това ще стане. Просто е невъзможно. Защото сегашният свят не е създаден за самотно крачещи индивидуалисти. Напротив – всички под строй трябва да зареждаме вестибуларния апарат на гражданската си съвест с нова доза вести. Ще трябва да сме в крак с „бързо развиващия се глобален свят”.

Информацията ще придобива все по-голямо значение в живота ни. Нямам предвид само медийната. В скоро време тя може да изгуби константната си величина. С разрастването на социалните мрежи все повече ще циркулира разговорното мнение. Много хора, заразени от информационна треска, на всяка цена ще искат да станат производители на новини. Или вече са станали. То е като при вампирите: като те ухапят не умираш, а ставаш като тях. Но тази разговорна новина няма да е ограмотена от правилата. По-скоро ще я виждаме във вид на крясък или свободен текст, който циркулира от форум във форум, за да се превърне в нещо като мираж, зад който ще се тътрят цели тълпи.
А не сте ли се замисляли, че при всички протести (не само в България) липсва лидерът. Няма го Мишо, Гошо, Джордж, Абдула. Разбира се каузата стои над всичко. Ала какво ще стане, ако изпъкне личността в едно гражданско неподчинение, например. Тогава хората ще се идентифицират с този човек, ще последват примера му и ще му подражават. Което е много опасно от гледна точка на капитали, масово мнение и глобализация като цяло.
 
Да си се върнем на нашия Аз. Отново днес, на 21.12.2011 година, чух една хубава реплика, че „опознаването на собствения свят води към отговорите на вселената”. Вечерните новини не дават отговор на въпроса „Какъв е смисълът на живота” или на: „Защо станах продавач, а исках като малък да съм полицай”. Всъщност светът сякаш престана да се интересува от Мен, от Теб. Важно е какво става с Нас. Или по-скоро какво се иска да стане от нас. Индивидуалните новини са толкова малко, че трябва да бъдат подчертавани с бутиково маркерче. А масовите направо ни отнасят, за да се превърнем във втасала маса, готова за по-нататъшна обработка. Никой няма нужда от моето или твоето мнение. Ето защо в социалните мрежи сме добре дошли. Публикуваме мнението си, състоянието си, даже чорбата, която сме яли онзи ден сутринта в Гюрлата. Но всичко това е поза – вид новина, по пример и подражание на масовите. Или по-скоро болезнен апел някой да ни обърне внимание, защото тотално сме се загубили в информационния поток, където Г-8, Арабската лига и новия костюм на лейди Гага са ни изпили соса.

Много е вероятно, ако спра да чета новини, да пропусна информация за вдигането цената на краставиците с 15 стотинки. Или на петрола, където барелът може да подскочи до най-високите си нива. Може да бъда упрекнат в назадничавост. Донякъде справедливо. И все пак ми се иска да имам време за себе си, за да разбера какво ме крепи, стимулира и провокира. Когато започнеш да слушаш собствения си глас, постепенно разбираш, че мисълта за човещинка не е сензация, а нормален подтик за общуване с други хора в обикновена среда. Дори да ни остава година живот, иска ми се да получа повече новини за близките и приятелите си. Няма да изхвърля телевизора, компютъра и радиото, но ще си очертая едно местенце, където ще мога да чувам собствения си глас. А той в никакъв случай не бива да бъде заглушаван. Защото ни носи безценна информация за това, което сме в действителност.
 
Парадоксално, но с този материал се надявам все пак да съм снесъл някаква новина.