Тихо е. И в тази тишина започваш да нареждаш пожеланията и очакванията си за Новата Година. 

Сняг, който не смееш да докоснеш; въздуха – искаш да го вдишаш всичкия...

и тишина, която по навик искаш да нарушиш, но душичката ти казва да почакаш малко, защото току-що е открила своя роднина.

Това е планината през зимата.

Дълго време не можех да разбера какво толкова не харесвах в опитните скиори, които с лекота се движат по пистите, завиват, обръщат се, та даже си говорят и по телефона. Открих, че точно самодоволството им ги превръща в консуматори на покорената непристъпност на планината. И след като някъде в малкия им мозък е записано, че това удоволствие струва скъпо, те са готови на пълно безразличие. Колкото до душевната нагласа – в нея няма професионализъм, а по-скоро смирение. Ето защо не бива и повече да обръщам внимание на лудницата в Боровец, на суматохата по пистите и музиката от заведенията там, която стреля по тишината.  

Колкото повече се гмурваш в бялата й прегръдка, толкова позаспали мисли се отвиват и надигат глава. През това време снегът под краката ти хрупа като звук от отхапана ябълка – току-що откъсната от дървото в рая. Пистите, музиката, ските – остават назад. Напред е връх Мусала. Стои като цар на височината и само слънцето, което блести в очите, пречи да си го представиш с навъсени строги вежди.

Пъртината е като опънато въже, към което си прикачил своя ритъма. Уравновесил си дишането, краката ти следват стъпките на друг. Магията на планината прониква в душата ти като с фенерче – осветява онези ъгли, от които могат да изскочат приятни изненади. Като например приветливото: „Чувствам се фантастично!”. Думите сами се групират и застават на прага с желанието да бъдат изречени, споделени. Но вместо да говориш ти се иска да викаш. Няма да го направиш – от респект към тишината.

Хижа Мусала спи като завита под пухкав бял юрган. Жива душа няма. Наоколо се виждат стъпки – този път ти се струват като конец – някой се е опитал да го вдене във върха. Дирите се губят в тази посока. Малко горещ чай, почивка на пейката пред хижата; слънцето ти постила топли лъчи. Студено е, но на душата не й трябват завивки. Езерото пред хижата е като заспало под снега. Или по-скоро си мислиш, че е затворило очи, обръщайки нагоре белия си клепач. Красотата спи зимен сън. Но красотата в планината има няколко лица – сигурно различни за всеки човек. В миг на просветление ти се струва, че когато Господ е месил тестото ни, е късал парченца от тази красота, за да ни създаде. И когато ние се върнем при нея – странно наистина, но все едно сме си у дома.

Можеш дълго да съзерцаваш този уют. Дори суматохата по пистите ти се струва нормална – като подарък от планината за хората. Но колкото по-надълбоко те допуска, толкова подаръците й ще стават по-лични. Трябва само да й покажеш, че си готов да ги получиш.

Студът в краката, лекото потреперване, замръзването на ръцете – все симптоми на смъртната ти природа. Не можеш да останеш завинаги на това място. Колкото и да ти се иска. Правиш снимки, после прибираш фотоапарата и настройваш очите си за далечните гледки, в ниското. Запечатваш тези картини. Наслагваш върху тях настроението си. Обещаваш си, че „ето така ще посрещна Нова Година”. Мислено винаги ще се връщаш тук.

Надолу е по-лесно. Слънцето продължава още миг да масажира гърба ти. Скоро обаче то се скрива. Сянката отсича топлината. Забързваш ход. Снегът под краката ти е станал по-твърд. Стигаш пистите – скиорите са се разотишли. Отъпкания сняг там прилича като следи от доскорошен банкет. Повечето са слезли по хотелите и квартирите. Вана, топъл душ, червено вино – натам вървиш и ти.

За последен път се обръщаш. Малко облаче се е задържало на самия връх. От едната страна слънцето още го огрява. Сякаш облачето си говори със залеза, опряло лакът на Мусала. Тихо е. И в тази тишина започваш да нареждаш пожеланията и очакванията си за Новата Година.