Малко по-късно започнах да се храня на вестници. Без значение какви. Важното бе да пише на тях нещо интересно. Слагах си чиния, хляб, нещо безалкохолно. И изведнъж, виждам интересна статия, избутвам трохите и започвам да чета.

На старата дървена маса под навеса на къщата, върху която баба ми слагаше да се храня като дете на село, години наред стоеше една и съща мушама.

Ония ми ти селски ножове, с които режеше оня ми ти селски хляб, бяха направили мушамата на нищо. Но тя все си стоеше там – напукана, изпонарязана, подвита във всички краища. Дядо я закова с дебели кабари, за да не я духне вятърът.

Цапахме я, плюехме динени семки отгоре й през лятото с брат ми, заливахме я с лимонада, а след това идваха мухите и на свой ред я оплюваха и си правеха пиршество. Помня също, че докато се хранехме, радиото в стаята не спираше да бумти. Беше от онези старите, големи като хладилници предаватели. Трябваше му минути да загрее. В онези години май единствен дядо го слушаше – навик навярно от военно време, когато само от тази дървена кутия са получавали информация за фронта. За нас предаванията по радиото бяха скучни като низането на тютюн – Слава на комунизма, преизпълнени петилетки и опера, от която мухите в стаята летяха зашеметени. Ала и досега, видя ли мушама, имам чувството, че отнякъде ще избумти глас от радио или ария ще зазвучи. А на мен вече ми мирише на селска манджа и домати от градината.

Малко по-късно започнах да се храня на вестници. Без значение какви. Важното бе да пише на тях нещо интересно. Слагах си чиния, хляб, нещо безалкохолно. И изведнъж, виждам интересна статия, избутвам трохите и започвам да чета. Вярно, понякога един мой обяд продължаваше час, че и отгоре. Но за сметка на това се осведомявах за хора, проблеми. Бях започнал специално да си купувам вестници с ясното съзнание, че ще ги чета по време на обяд или вечеря. Не знам откъде придобих този навик. Навярно заради лесната му употреба – разстилаш го и после го хвърляш.

След време, когато достатъчно узрях, за да осъзная, че една вечеря си е истински ритуал, си постелих покривка. Това приблизително съвпада с появата на явлението демокрация у нас, а заедно с него и на новите цветни телевизори, които превърнаха старите руски в клетки за зайци. Тези нови цветни телевизори бяха снабдени с чудото на съвременната технология – сателит. Е как да не си сложиш покривка и да не си пуснеш новините от света. Върху покривката слагах салфетка, стъклени купи и правилно подредени прибори. Под тавата с топла храна мушвах дъскичка, а свещичката, която палех в знак на обич, я поставях в специална купичка. И си включвах телевизора. С дистанционно! Преглъщайки храната изпитвах фундаментално удоволствие, граничещо с класика, когато разбирах колко голям и разнообразен е светът. Умувах философски, с дълбочина и чистота, вдъхновен от хубавата покривка, аранжировката на храната и потокът цветни новини. Вярно, много често оставах гладен, понеже CNN ме караше да стоя със забита в устата вилица и неусвоена храна. Но по-важното в случая бе информацията, пристигнала от новия цветен телевизор, снабден със сателитна антена, насочена право към горещите точки на планетата.

С появата на интернет медиите, моята представа за добро хранене бе еволюирало до една гола маса. Причината – компютъра по лесно стоеше на нея. Трябва да призная, че забил нос в монитора, и до днес не мога да си спомня какво съм ял. И какво толкова научих от камарите новини, които бъкат във виртуалното пространство. Ако имах късмет да се окапя, разбирах, че съм консумирал супа, кисело мляко или ореховки. В продължение на часове не ставах от масата. Не заради яденето. Интернет ми доставяше целия свят пред очите. Не по време на вечерен бюлетин, кръгъл час или други емисии, а веднага, на секундата.

Днес.

Храня се прав. В едната стая бучи телевизор. Два компютъра работят едновременно. От съседите се чува радио. Вестниците ме чакат разтворени на масата. Клюкарките на блока нищо не изпускат и ме затрупват с информация.

Получавам есемеси с новини. А аз имам нужда от храна. Гладен съм. Купувам си пържола от ирландски врат, нагъвам огромни египетски картофи и пия чилийско вино, но пак съм гладен. И колкото повече съм заграден с новини, толкова повече се нуждая от храна. И нагъвам – варени яйца от Полша, немско сирене и гръцка мастика. Храня се на плота в кухнята. Прав. Бързам без да знам защо. Стомахът ми е на топка и въпреки това изпитвам глад. В това трябва да се крие някакъв феноменален психологически извод, но не мога да го достигна. Животът ми тече – бързо, динамично, световно. А на мен ми идва да изям телевизора, радиото, вестниците, че и клюкарките пред блока. Толкова съм прегладнял. Яде ми се бахур – истински, селски, домашен. Не от магазина, който все едно е натъпкан с асфалт. Ако вие можете да направите някакъв психологически извод от това, моля, помагайте!

Утре.

Утре ще изляза и ще отида в магазин „1001 стоки”. Ако изобщо са останали такива. Надявам се там да имат някое топче мушама. От онези, с ягодки и зеленичко. Може и раирана, нямам претенции. Ще кажа на продавачката да ми измери два метра, ще си го навия на руло и ще отида на пикник в гората с него. Да послушам малко птичките и да си хапна сред природата.