От колата на Гугъл скочих в други измерения.

Нямаше още девет сутринта, когато видях човек върху колата на Гугъл

Той тъкмо сваляше калъфа от сложното съоръжение за заснимане околната действителност. Работният ден започваше. Камерите щяха да заработят и да пренесат Варна в друго измерение. И след време, когато искам да си направя виртуална обиколка на града, ще застана пред компютъра, ще включа на първа… и така.

Обаче мен бъдещето не ме интересува толкова. Всъщност как се казва, когато се вглеждаш в себе си, в духовния си свят? Това поглед в миналото ли е, в сегашното или – какво? Ще се съгласите ли с мен, че съзерцанието е вратичка към друго измерение. Или по-скоро мост към духовния свят.

Няма нищо случайно в това, че от колата на Гугъл скочих в други измерения. Веднага се замислих какво е да имаш подобно устройство, с което да се впуснеш в духовния свят и там да заснемаш. Четириизмерно. И ако успееш да я свършиш тази благородна работа, толкова много хора биха се възползвали от екстрата да поскитат, примерно, в света на утопиите. Представяте ли си каква ще е действителността там? Или по романтичните улици, изградени с помощта на велики писатели.

От друга страна, ако човек има малко фантазия, ще си каже, че книгите и изкуството като цяло е свършило тази духовна задача. Когато застана пред библиотеката си, например, решавам да си направя класическа обиколка в света на литературата от XX-ти век. Вземам книга на Льоса, Гари, Керуак, Фицджералд … Толкова много улици, съдби. Визуализацията на духовния свят ми дава свободата да мечтая. Сигурно това е част и от първите уроци в работилницата за творци. И всеки път си казвам, че илюзията е по-голяма от самия живот. И така трябва да бъде. Защото именно илюзиите са ни дърпали напред.

Бях чел репортажи за т. нар. кола на Гугъл, която обикаля улици и улички и заснема. Скоро, освен земята на длан, ще имаме и

супер изглед от междублоковите пространства в Кайсиева градина,

да речем. Леко съм притеснен. Не от нарушаване интимността на личната ни действителност. То голямата интимност в тоз прахоляк, беднотия и наведени глави. Просто устройството, снабдено с електронни очи, имам усещането, че ни ограбва. Идва, отмъква малък отрязък от ежедневието ни, обръща го в цифри и изчезва. След това моята, а и твоята представа за действителност заживява свой живот във виртуалното пространство. Ние няма да имаме представа кой ще се докосва до него, за какви цели ще му служи. А и – признавам егоизма си – за определени точки от този град ми се иска лично до мен да се допитат, ако става въпрос за емоции. Това обаче няма да се случи. Потребителят едва ли ще ме потърси, когато ще тръгне да обикаля виртуално улиците на града. Голяма работа, че ми се е приискало да съм му до ухото, за да може, когато стигне до моята уличка, да му извикам: „Ето, тук живея аз, тук научих децата си да карат колело…”  

В крайна сметка този свят не ми принадлежи и не би трябвало да реагирам по този начин. Ако определена улица, блок или храст са свързани с лични емоции, то не би трябвало да се сърдя, че гугъл-камерите ще останат слепи за тях. Да, емоциите са си мои и благодарение на тях усещам степента на живост и количеството енергия във вените си. И все пак, дали

ако тръгна на обиколка един ден в този електронен свят,

ще мога да мечтая също тъй красиво, както като съм стъпил здраво на земята? А от друга страна какво ще се случи със самата действителност, ако всички заживеем в електронната и там си правим срещите, там обсъждаме проекти за бъдещето и пак там разкриваме и чувствата? Ами останалата част от ежедневието – онази, която няма да попадне в кадър? Ще ни се иска колата да е заснела цъфналите дървета, отразеното пролетно слънце в прозореца на отсрещния блок, кафенето приютило толкова много съзерцание. Във виртуалния свят липсват илюзиите. Виртуалният свят принадлежи на прагматиците. Там духовността вирее на изкуствена светлина. Всичко останало е с второстепенно значение. Или с нулево, защото в цифровизацията съществуват две числа. Единицата е мярка за обем, а илюзията – нищо.

На мен ще ми се иска да си намеря мястото в този виртуален свят като го населя с личната си представа за действителност.

Дори няма да има нужда да излизам навън, за да общувам с хората,

защото те ща са ми под ръка – на Скайп, във Фейсбук, на електронната ми поща. Дори Керуак, Стайнбек и Достоевски ще стоят наоколо с цитатите си. Сигурно ще обърна гръб и на града, докато си свалям пролетни картинки за десктопа, а за отпускане на сетивата ще си пускам шум на планински водопад през оригиналната звукова система. И така, докато улиците наистина опустеят напълно и ние ще си кажем: „Добре дошли в електронния свят!”

Всъщност той може да се окаже най-голямата илюзия, която човечеството тепърва ще опознава. Няма да е странно, ако утре именно по заснетите от колата на Гугъл улици тръгне отдавна мъртъв човек, вкаран там виртуално, четириизмерно. Натам вървят нещата.  Нуждата да възкресяваме скоро ще бъде в нашите ръце. И нищо няма да ни спре, когато стане въпрос за забравени спомени. Електронният свят ще е съвсем близо. Не, адът и раят няма да опустеят. На тях по-им приляга да приютяват самотните усещания за святост и грях, отколкото стъпките, които сме оставили в прахта. Но ние ще престанем да свързваме живота си с естествения път на душата. От нея може и помен да не остане, защото тя не е подвластна на цифрите.

Ако видя утре отново колата на Гугъл ще й направя път. Предимство ще й дам. Тя и без това така се движи – интересът към нея е предпоставка за страхопочитание. Минава, заснема, отмъква ви улицата, вкарва я във виртуалното пространство и вие преставате да се интересувате от себе си.

Дано да греша.