През август 1971 г. д-р Филип Зимбардо затваря 25 нормални мъже в килии в мазето на университета в Станфорд

В „Човешката природа“ ще ви представим някои от най-интересните психологически експерименти, разкриващи неочаквани аспекти на психиката на хората.

Някои от тях са доста стряскащи и показват, че не сме много далеч от предците ни,  други пък са значително по-оптимистични.  

Изследването на човешката природа обаче далеч невинаги включва лежане на канапе и свободни асоциации. Често се налага прилагането на доста екстремни идеи, за да можем да пробием през бронята на всекидневното възпитание и да достигнем до истинската човешка природа.  Това води до експерименти, които могат да изглеждат като извадени от лабораторията на д-р Франкещайн.

Ще започнем с един от най-популярните в психологическите среди опит -  този с

импровизирания затвор, построен в университета Станфорд през август 1971 година.

Изследването било ръководено от д-р Филип Зимбардо и  е било доста страшничко.

Целта на експеримента е била да се провери дали вътрешни личностни черти са причина за лошото поведение на затворници и пазачи  или това се дължи повече на социални фактори.  Участниците били 25 мъже, които били специално подбрани да нямат психологически проблеми или криминално минало.

Изследваните лица били разделени на две групи – затворници и пазачи. До тук нищо впечатляващо.  Но останалата част от постановката придобива доста по-мрачна окраска.

Така изглеждала част от инструктажа,  даден на пазачите:

„Можете да създавате у затворниците чувство на скука, до известна степен страх, усещане, че животът им е изцяло контролиран от нас, от системата, от вас, от мен,  и няма да имат никакво уединение. Ще отнемем индивидуалността им по различни начини. Най-общо казано това ще доведе до усещане за безсилие. Това е ситуация, в която у нас е цялата власт, а у тях никаква“.

Все пак било забранено затворниците да бъдат наранявани физически.  
Пазачите били екипирани с дървени палки, униформи и огледални слънчеви очила.

На затворниците пък,  били дадени неудобни „роби“ и шапки и верига за крак.
За финал – стражарите били инструктирани да се обръщат към затворниците само с дадените им номера, а не имената им.

„Декорът“  бил мазето на сградата за психологически изследвания на университета Станфорд. Там бил изграден затвор с малки килии, предназначени за трима-четирима затворници наведнъж.

Експериментът започнал с „арестуването“ на  „затворниците“, вземането на отпечатъци и полицейски снимки и затварянето на „престъпниците“.

Първият ден преминал без интересни събития, но още на втория, затворниците в килия 1 се барикадирали и отказали да излязат и да следват инструкциите на охраната. От другата страна - пазачи, които не били на смяна, доброволно се съгласили да положат допълнително работа, за да помогнат за овладяване на ситуацията, и дори нападнали затворниците с пожарогасители.

Изведнъж се оказало, че само трима гардове трудно се оправят с деветте затворници и затова един от пазачите предложил

използването на психологически трикове.

Това включвало „привилегии“  за тези затворници, които не се включили в бунта, като например по-добра храна .  Привилегированите затворници отказали да се възползват от възможността, за да останат съпричастни на съкилийниците си.
Само 36 часа след началото един от затворниците не могъл да понесе напрежението и започнал да крещи, да псува и да бъде изцяло извън контрол. Отнело известно време преди наблюдаващите учени да разберат, че ситуацията е сериозна и да го освободят.

Поведението на охраната не било това, което сме свикнали да наричаме хуманно. Стражите карали затворниците да рецитират зачислените им номера, за да затвърдят новите им идентичности.  Също така използвали  и физически наказания.  Санитарните условия бързо се влошили,  след като било забранено на затворниците да използват нещо друго освен кофи в килиите им.  А отказът да бъдат почистени кофите бил използван като метод за подчиняване.

Друга форма на наказание било отнемането на матрака

на затворника. Някои от затворниците пък били събличани голи.
Част от пазачите ставали все по-коварни и садистични с напредването на експеримента. И повечето от  тях били разочаровани, когато експериментът бил прекратен преждевременно след само 6 дни.

И по време на целия експеримент един-единствен човек повдигнал въпроса за условията на затворените. Това бил затворник №416. Когато започнал гладна стачка, пазачите го напъхали в тъмен  килер за „изолация“.  След това накарали другите затворници да блъскат по вратата.  Условието за пускането на бунтовника?  Ако всички останали се откажат от завивките си,  за да спят на голи матраци. Само един се съгласил.

Самият ръководител бил напълно потопен в изследването.  След като чул слуха, че пуснатият затворник може да се върне и да се опита да освободи останалите, той наредил преместването на затвора на различен етаж на сградата и сам чакал появяването на освободителя.  Той така и не се появил, и затворът бил върнат в мазето.

Експериментът бил прекъснат след като Кристина Маслаш, докторант към лабораторията, се противопоставила на условията на провеждане. По-късно в доклад за събитията Филип Зимбардо отбелязва, че от над 50 човека, участвали в експеримента, тя била единственият човек, който

поставил под въпрос моралността му

По време на експеримента и затворниците, и пазачите влезли в ролите си много повече отколкото се очаквало.  Според Зимбардо, те не просто играели роля, те я били интернализирали – тя станала част от личността им.  Въпреки че експериментът е критикуван относно валидността на заключенията, той показва една картина на човешкото съзнание, която не  е никак приятна. Оказва се, че най-обикновени и нормални хора могат да се превърнат в садистични чудовища при правилните условия. Достатъчно е да им бъде дадена власт от една страна, а от друга да бъде отнета идентичността на жертвите.  Ако това бяха неща, които са ограничени до лабораторията щеше да е добре. Но в реалния свят някои от тези ефекти са дори по-силно изразени.

Лишаването от идентичност, от човешки статус

е нещо, което виждаме непрекъснато да се прилага.  Това обикновено са чуждият, врагът, езичникът или неверникът.  Според Зимбардо, обезличаването стои зад най-жестоките кланета в историята, зад концентрационните лагери и зад жестокостите в американския затвор Абу Гариб.  Най-ужасяващото – по време на тези жестокости, мъчителите дори не го осъзнават. Те са изтрили от съзнанието си човешката идентичност  на жертвата.  А често политици и военни използват тази тактика за своите цели – например да пренасочат социално напрежение към някоя маргинализирана група.

Добрата новина – когато хората са запознати с тези механизми, е много по-малко вероятно просто да стоят пасивно. Колкото повече хора ги познават, толкова по-малко вероятно е обществото да позволи да бъде манипулирано  към подобно поведение.  Естествено има и други елементи, които влияят. Социалното съществуване е процес, на който влияят много фактори, но познаването дори на някои може да бъде границата между нормалното човешко функциониране и превръщането ни в животни.